21.06.2016 г.

Подчертахме си от: „Щъркелите и планината“

   
Щъркелите и планината, Мирослав Пенков

   Като отворих пак очи, огънят беше изгаснал и тънка червена ивица обгаряше хоризонта. Тътенът на калашника раздра тишината - Орхан, не, Елиф, стреляше в пукащата се зора. А някъде долу в ниското отекна още по-гръмко чаткане. Американче, ела и ти да се пробваш!
   Дръпнах спусъка и автоматът се загърчи в ръцете ми като хапеща змия. Чат-чат-чат. А долу ехото му отвърна ат-ат-ат с хиляди тракащи клюнове. Стояхме сред древните руини, а под нас - оттук до Турция - хиляди бели щъркели чаткаха с клюнове. Хиляди вятърни турбини въртяха перки, в безкрайни стройни редици.
   - Щъркелите говорят с автомата - прошепна Елиф в ухото ми, - като че автоматът и той е щъркел. Дай пак - каза ми. - Поговори с щъркелите.
   На изток слънцето се вдигаше откъм морето. А аз дръпнах спусъка и заговорих с щъркелите.