14.06.2016 г.

Красивият език ще спаси света

Когато за пръв път у нас излезе сборникът с разкази „На изток от Запада“ на Мирослав Пенков, с Бени бяхме във възторг. Всъщност бяхме толкова впечатлени и респектирани, че никоя от нас не посмя да напише текст за книгата, просто все не откривахме правилните думи. А това пък е най-голямата сила на Пенков – да нанизва думите по зашеметяващ начин, истинска красота. За дебютния му роман „Щъркелите и планината“ пиша не защото не ми е харесал също толкова, а по-скоро защото искам да го споделя.


„Щъркелите и планината“, Мирослав Пенков,
изд. „Сиела“, 2016 г.
Както разказите, така и романа са писани първо на английски език, а след това са преродени на български (самият автор пояснява, че думата „превод“ за българската версия е неточна). И двете книги са изключително добре приемани в чужбина, което не е учудващо, въпреки че темите, които разглеждат би трябвало да са много далечни на тези читатели. Оказва се обаче, че добрата литература все пак стои над всички различия и в контекста на случващото се по света в последните години, това струва ми се е по-важно от всякога. „Красотата ще спаси света“, особено ако я прочитаме.

Имагинерният свят на Мирослав Пенков, в който минало и настояще непрестанно се преплитат, не познава граници. Така едно потънало в дългове „американче“ се връща в родната България, за да продаде част от дядовите земи и с парите да стегне живота си. Вместо това се влюбва в туркиня-бунтарка, а животът му изглежда по-объркан отвсякога, когато разбира, че на времето дядо му е обичал гръцко девойче. В полите на Странджа планина момчето преоткрива своята родова история, разказана изкусно чрез приказки и легенди – за богинята Лада, за капитан Коста, за светията със същото име и нестинарите, за любовта, за българщината... Седем части от един роман за пречистващата сила на истината и освобождаващата мощ на знанието.

Обикнах разказите на Мирослав Пенков веднага, заради заряда, който носеха – толкова различни, но еднакво въздействащи. Романът първо ме покори с прекрасния си език, напомни ми колко е красив българският, как чудно звучи и колко дълбок може да бъде. А после ми разкри необятна вселена и ме върна към онова чувство от предната книга. Историите, които Пенков разказва са затрогващи, приказни, но и също толкова истински. И гарантират нужда от препрочитане.

– Не бой се, бабо – прошепнах. Но тя сякаш не ме чу. Взираше се в пламъка и като че виждаше в него недостижими за мен неща. Може би самата себе си, но както в онези дни, млада, красива. В краката ѝ тогава не просто жива жарава, ами целият свят, легнал и чака. Да гази жаравата, няма да се опари. Да тъпче света, няма да се спре. А той ѝ нарежда: тъпчи ме, момиче, гази ме. Хубава си и млада. Животът ти сега почва. Кой съм аз, че да ти се пречкам?

Щъркелите и планината“ със сигурност не може да се мери с „На изток от Запада“, като разликата в жанровете е само една от причините. Колкото и красиво да звучи, романът все пак има своите недостатъци, но поне според мен те по никакъв начин не нарушават удоволствието от прочитането му. Сигурна съм, че за Мирослав Пенков това е просто началото и много се надявам следващите му книги да са все по-добри и по-добри, защото българската литература определено има нужда от автори като него. Усетът към езика, към темите и към една определена естетика в литературата е очевиден, единственото, което на мен ми липсва е може би цялост и завършеност или по-скоро по-силна спойка и симбиоза между частите в книгата.

Въпреки тази последна нотка на разочарование (макар че тази дума е прекалено силна и не ми се искаше да я използвам), препоръчвам горещо „Щъркелите и планината“ като любимата ми книга от прочетените досега през годината.



by argi