17.05.2016 г.

Седем добри години и няколко много добри разказа

Седем добри години, Етгар Керет,
изд. Жанет 45, 2015 г.
Седем добри години“ определено е любимият ми сборник с разкази на Етгар Керет. Може би защото са най-реални, може би защото вече познавам този автор и текстовете му ми стават все по-близки и по-близки, може би пък наистина са по-добри от другите досега... Причината всъщност не е от такава важност, защото така или иначе – което си е добро, си е добро.

Ако не си чел нищо от израелския писател, трябва веднага да поправиш тази своя грешка. Не случайно казват за него, че „може да направи повече с 6 абзаца, отколкото повечето автори с 600 страници“. Вярно е. Но когато 6-те абзаца, свършват, ти се иска да има поне още 600 страници.

Няма смисъл да повтарям, че Етгар Керет е майстор на късия разказ, човек с прекрасно чувство за хумор, един от онези писатели, които и на живо са така чаровни и сладкодумни, както и в писанията си. Разказите му винаги успяват да изненадат, да разсмеят, понякога да разчувстват и винаги пленяват читателя – с хитрост или с някой магически трик.

Седем добри години“ е сборник с разкази, посветени на времето от раждането на сина на Керет до кончината на баща му. Нещо като мемоари, нещо като фейлетони, нещо като страници от дневник. Атентати, сирени, бомбардировки, раждане на деца, свят пълен с гущери, особени сънища, братя, сестри, телефонни разговори – истории всякакви, за всяка добра година по няколко. Смешното преобладава, но от време на време се смесва с горчилка, за да може гамата от емоции, които книгата носи, да е пълна. На някои разкази толкова се забавлявах, че започвах да преследвам хората около мен и да им чета на глас уж само един абзац, а всъщност довършвах така целия текст. Съответно препоръчах книгата на кого ли не, без оглед на възраст, пол и литературни предпочитания, а след това, признавам си – леко изненадана именно заради това многообразието от хора, установих, че всички я харесват. И как да не я хареса човек? Една чудесна смесица от чувства, онези трагикомични и на моменти сюрреалистични истории, които на всички ни се случват, но само единици успяват да разкажат толкова красиво.


Откровен, забавен, изненадващ, проницателен, Етгар Керет винаги успява да види онова, което другите пропускат, мислейки го за маловажно. Той сякаш е неизчерпаем източник на позитивизъм, открива хумора навсякъде по света – било то във военната обстановка в Израел, в най-тясната къща в Полша или някъде в небето, над всичко и всички. Оставям ти едно малко доказателство, с което ще завърша, а ти може би ще започнеш:

- Вие сте от Тел Авив - казва ми репортерът. - Защо сте били път чак до тази дупка за раждането?
- Искахме го естествено, а родилното тук...
- Естествено?? - прекъсва ме той и се изхилва. - Какво му е естественото от утробата на жена ви да изскочи джудже с висяща от пъпа връв?
(...)
След шест часа от утробата на жена ми изскача джуджето с висящата от пъпа връв и моментално се разревава. Опитвам се да го успокоя, да го убедя, че няма за какво да се тревожи. И че докато порасне, всичко тук, в Близкия изток, ще се е наредило: ще е настъпил мир, вече няма да има атентати, а дори и да се случват веднъж на високосна година, все ще се намира по някой оригинален човек с визия да ги опише по най-добрия възможен начин. Бебето се успокоява за миг и премисля следващия си ход. Уж е наивно - нали е новородено, - но и то не се връзва, така че след миг колебание и леко хлъцване отново надува гайдата.

by argi