31.03.2016 г.

Стихотворение на седмицата: ***


Във зрънце пясък ако искаш да съзреш света,
и в диво цвете - рая,
във шепата си затвори ти вечността,
и в час един безкрая.


Уилям Блейк
Превод: Владимир Свинтила


27.03.2016 г.

Български писатели оглавяват няколко категории в „Моята любима книга - 2015”

Първото издание на конкурса „Моята любима книга - 2015” вече натрупа първите си 6000 гласували, а до края на първи кръг, който приключва на 8 април, има почти две седмици.

Организаторите съобщиха радостната (поне според нас) новина, че в някои категории, на челни позиции са български писатели. Те не спестяват и информацията, че има и очаквани водачи в категориите - писатели, които предизвикват шум в литературните среди не само в България, но и в световен план.

Бързаме да споменем, че имате право да гласувате за по една книга във ВСЯКА категория, а не само за една книга в целия конкурс - а това дава поле за сериозни действия :)

На нас, както, предполагаме, и на вас най-интересно ни е дали резултатите от конкурса за любима книга на читателите ще съвпаднат с масовите класации за най-продавани книги в книжарниците, които четем ежеседмично. Но за това ще подразберем малко повече подробности по време на втория етап от конкурса, който ще се проведе между 11 и 17 април.

Все още имате време да скокнете до www.vsichkozaknigite.bg и да дадете гласа си за любимците си във всяка категория. Ние вече го направихме ;)

Четецът

24.03.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Лисица

Я, лисица! - В треперещия пъстър въздух, 
в пътечката като ключе открехнала тревите -
пристъпва, като антена мести дишащата си муцуна
и трепета по трепетите умножава...


Я, с колко хиксове си служи!
Я, с колко неизвестни!
И бас държа, че само тя
загадката на пирамидите в Египет знае!
Че първа е изпробвала космическите дупки!
Че тя Бермудския триъгълник е съчинила!

Лисица! - Я!
И истинска! И бърза пак
в копривите с прежурящото слънце
към трепетните къщички на махалата...

И ей сега природата ще закрещи!
Безбройни непредвидени инстинкти
в предвидените стъпки
на лисицата ще проечат!
Природата... тъй съответна с нас,
стъписана в атракцията на лисица -
объркана, но винаги готова за лисица...

(Почина дядо. И няма кой
капан да ѝ скрои...)


Иван Теофилов


17.03.2016 г.

Стихотворение на седмицата: В следващия век




Преминава действителността в недействителност постепенно.
Ще прочетеш буквите, излезли изпод това перо,
и ще го упрекнеш, както мравка - дърво,
за неговата леност.
Помни: хората напускат квартирите само при някой пряк
повод - я наемът скочил, я започнала жилищна криза;
просто бъдещето иска да влиза и излиза
без тях.
Но да вземем съзвездията: според съдебното им досие,
ако светлинната скорост е бедствие,
присъствието им е отсъствие и битието - следствие
на небитие.
С времето уликите стават по-важни от вината, наште дни -
по-забавни от живота; и гласът става огромен
препинателен знак. Макар че от теб никой не чака ни
телескоп, ни дори някакъв спомен.

- Йосиф Бродски

превод: Димитър Калев 

15.03.2016 г.

Подчертахме си от: „Цар Плъх“, Джеймс Клавел



Вената върху челото на Питър Марлоу се изду като малко черно змийче, но гласът му остана тих, а гневът му бе прикрит зад най-изискани обноски.

— Ах, как бих те разсипал от бой, Грей. Но е проява на лош вкус да се разправяш с хора от простолюдието. Не е честно някак си.

— Я върви по дяволите… — започна Грей, но не можа да продължи, защото яростта му се надигна в гърлото и го задави.

Питър Марлоу се вгледа в очите му и разбра, че е излязъл победител. За миг изпита удоволствие от тържеството над врага, после гневът му изведнъж се изпари, той заобиколи Грей и продължи нагоре по хълма. Не бива да проточваш битката, щом веднъж си я спечелил. Това също е проява на лош вкус.

Цитатът е от книгата „Цар Плъх“, Джеймс Клавел, издадена от „Сиела“, 2012 г.
Превод: Станислава Вергилова

11.03.2016 г.

Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи

Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи
Салман Рушди; ИК Колибри, 2015

Новата книга на Салман Рушди е „колосален фрагмент на реалността“, както самият той я определя. Романът е приказен вариант на сегашния ни свят. Започва с ураганa Катрина и завършва с изчезването на друг „ураган“ - великата джиния Дуния. Главният герой е господин Джеронимо, притежаващ облика на любимия на Дуния от преди няколко столетия, Ибн Рушд, който води дори и в задгробния си живот спор за величеството на Бог с друг философ на име Газали. Двамата интелектуалци имат на своя страна джинове. Газали желае страха на човеството и подчинението, вярата на хората в Бог като единствен и най-велик. Неговият джин обаче прекалява с издевателствата над хората и Дуния е решена да го спре на всяка цена, заради любовта си към Ибн Рушд, заради децата им, създадени в рамките на връзката си с него – две години, осем месеца и двайсет и осем дни. Толкова продължава и терорът над човечеството в съвремието, когато пътищата между света на хората и този на джиновете отново бива достъпен и накрая запечатан от Дуния, която затваря проходите със самото си джинско „тяло“ - дим. Романът е изплетен от различни легенди и митове за джинове, заглавието носи със себе си препратка за Шехерезада, но тази съвременна приказка е с разменени роли – мъжът разказва истории на любимата си цяла нощ в рамките на хиляда и една нощ.
Книгата задава един много интересен нюанс за вярата на хората. Можем ли да вярваме в свръхестественото, в Бог, в джиновете, в приказките...? Но приказките носят със себе си не само щастливи развръзки, те са „учителите“ ни за злото, смъртта, болката. Сънищата са нашите лични „приказки“. Какво би се случило, ако живеем в един подреден свят, подчинен на морала и реда?
Щастливи сме. Откриваме радост във всичко. Автомобили, електроника, танци, планини, всичко това ни носи радост. Вървим хванати за ръце към езерото, птиците кръжат в небето над главите ни и всичко това – птиците, езерото, разходката, разходките ръка за ръка, всичко ни носи радост. Ала нощем скучаем. Дори да минат хиляда и една нощи, те минават безмълвно като армия от призраци с безшумни стъпки, които невидими маршируват в мрака, нечути, незабелязани, докато ние живеем, остаряваме и умираме. В повечето случаи сме доволни. Животът ни е хубав. Обаче понякога ни се иска сънищата да се върнат. Пнякога, защото не сме се отърсили напълно от извратеността, копнеем и за кошмарите.

А. К.

10.03.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Реката

Нагазих, все по-дълбоко, в тъмната вода.
Вечер, и тласъците,
и въртелите на реката, докато се сключи
около нозете ми и не пуска.
Млада сьомга проряза водата.
Треска се втурна в една посока, малка сьомга в друга.
Чакълът се преобръщаше под върха на ботушите ми.
Наблюдаван от яростните очи на царската сьомга.
Огромните им глави се извръщаха бавно,
очите, горейки от ярост, спотайвайки се
в дълбокото течение.
Бяха там. Усетих ги,
и кожата ми настръхна. Но
имаше и друго.
Изтръпнах от вятъра във врата ми.
Почувствах, че косата ми се изправя,
когато нещо докосна ботуша ми.
Страхувах се от това, което не виждах.
После от всичко, което изпълваше очите ми -
онзи, другият бряг, натежал от клони,
тъмната устна на планинската верига отзад.
И тази река, която внезапно 
бе станала черна и бърза.
Поех дъх и метнах все пак.
Молех се нищо да не захапе.

Реймънд Карвър
Превод от английски: Цветанка Еленкова

8.03.2016 г.

Подчертахме си от: „Любовен саботаж“, Амели Нотомб



Всъщност снегът е измислил мистерията. И заедно с нея е измислил поезията, гравюрата, въпросителния знак – и онова безкрайно преследване, наречено любов.

Снегът – фалшив саван, огромна празна идеограма. В нея разчетох безкрая от усещания, които исках да предложа на моята любима.

Не ме интересуваше дали моето желание е порочно, или непорочно.

Само чувствах, че този сняг прави Елена още по-неустоима, мистерията още по-непробиваема, а указанията още по-непоносими.


Никога пролетта не е била толкова очаквана.

Цитатът е от книгата „Любовен саботаж“, Амели Нотомб, издадена от ИК „Колибри“, 2013 г.

3.03.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Моята песен

Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,
която безшумно цепи вълните смолни
и сякаш проправя оттук до небето пътека,
и сякаш се гони с чайките смели и волни.

Когато излезем от залива, там на открито,
и капки солени пръснат нашите устни,
и вятърът южен надуе платната развити,
и лодката бяла магьосана в път се впусне -

тогава, лодкарьо, аз ще запея песен,
нечувана песен - за моята малка родина,
чието е име - облак над мене надвесен,
чиято е песен - за мене мед и вино!

Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,
момци ги припяват и вечер край порти причакват,
и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,
и майки пеят - пеят, когато оплакват.

О, песен такава - злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувал и може би никъде няма,
защото и няма народ с орисия по-лиха
и с мъка по-тежка, и с воля - безропотно няма.

У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, но име носи - Черно,
и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
и черна земята - плодна, но тъжна безмерно.

Вземи ми, лодкарьо, в своята ладия лека,
която не плашат вълните пенни и смолни,
по тях да направим една безкрайна пътека -
да стигнем небето, да стигнем чайките волни.

Елисавета Багряна

1.03.2016 г.

Подчертахме си от: „Кучешко сърце“, Михаил Булгаков



- Всичко се дължи на разрухата, Филип Филипович.
- Не - съвсем уверено възрази Филип Филипович. - Не. Редно е вие пръв, драги ми Иван Арнолдович, да се въздържите от употребата на тази дума. Това е мираж, дим, фикция. - Филип Филипович разпери широко късите си пръсти, благодарение на което две сенки, приличащи на костенурки, зашаваха по покривката. - Какво представлява тази ваша разруха? Прегърбена бабичка с чепата тояжка? Вещица, която е изпотрошила всички прозорци, угасила всички лампи? Тя изобщо не съществува. Какво подразбирате под тази дума? - яростно попита Филип Филипович клетата картонена патица, закачена нагоре с краката до бюфета, и сам отговори вместо нея: - Това значи следното: ако аз, вместо да оперирам, всяка вечер започна да пея вкъщи в хор, при мен ще настане разруха. Ако в клозета започна, извинявайте за израза, да пикая извън клозетната чиния и същото вършат Зина и Дария Петровна, в клозета ще започне разруха. Следователно разрухата не е в клозетите, а в главите.

Цитатът е от книгата „Кучешко сърце“, Михаил Булгаков, издадена от ИК „Ентусиаст“, 2012 г.