7.05.2015 г.

Стихотворение на седмицата: Ода на славея

I

Боли сърцето, тлеят сетивата,
попили бучиниш и притъпени;
изпит е опият — сега душата,
към Лета тъне, сляпа и сломена…
Щастлива си — не завист ме измъчва,
а щастие от щастието твое, —
        затуй че ти, Дриада лекокрила,
         в кое ли кътче сладкозвучно
на сенчестото буково усое
възпяваш лятото с безгрижна сила.

II

О, глътка упоително вино,
лежало в земна хладина дълбока,
с вкуса на Флора, с мирис на сено
и танц на провансалка черноока!
О, чаша, пълна с топлина от Юга,
о ти, пламенобуза Хипокрена,
        с блещукащ ръб от пенести мъниста
         и устни — влажна теменуга;
пиян да съм; светът — незрим за мене,
и с теб да се изгубя в мрак разлистен.

III

Изгубен и погълнат, да не знам
това, що ти в букаците не помниш:
умора, треска, страх и ужас — там,
где хора лазят, тежки вопли ронят,
белеят власи над чела сковани,
где призрак младостта е блед, злощастен,
        где мислите пораждат скръб бездънна,
         оловнооко отчаяние,
где Красота не пали взора ясен,
не люби Любовта, докато съмне.

IV

Далеч оттук! — ще литна, ще те стигна,
не с леопардите на Бакхус славен;
незрима, бързокрили, ще повдигне
Поезията моя мозък бавен:
най-после с теб! Тъй нежна е нощта,
на своя трон Луна щастлива свети
        всред хоровод от звездочели феи;
         но долу не поглежда тя —
небесен дъх, в треви и мъх оплетен,
едва неясен зрак насам довее.

V

Не виждам аз ни младата поляна,
ни сладкото на клоните кадило,
отгатвам само в тъмнина уханна
с какво тъй щедро месецът дарил е
треви, шубраци и дивачки плодни:
млад шипков цвят и алена глогина,
        листати теменужки в цвят последен
         и роза, рожба първородна
на Май разцъфнал, пълна с росно вино,
жужило от мушици в здрача летен.

VI

Тъй тъмен слушам; нощи, не една,
Смъртта обиквах, молех я за отдих,
наричах я с най-нежни имена,
дано в небето моя дъх проводи;
но тук — сега, по-дивна смърт е таз,
да спра в среднощ пречистен и спокоен,
        дорде изливаш ти душа от звуци
         в такъв екстаз! —
да пееш ти и аз да съм за твоя
тържествен реквием надгробна буца.

VII

Ти няма да умреш, безсмъртна птичко,
под стъпките на хищни поколения;
тъй твоят глас дървото е обкичвал
при древни императори и селяни;
и тъй насред Боазовата ръж
си пяла ти за бащин дом на Рут,
        ридала с горест в чуждите имоти;
         магичен отвор неведнъж
отключвала си в пенестия скут
на тайнствени морета, в край самотен.

VIII

Самотен! — не е дума, а камбана —
при себе си, пробуден, идвам с нея!
Прощавай! Не умеела да мами
фантазията ни — лъжлива фея!
Замира твоят химн, прощавай, сбогом! —
покрай върбите, над потока лунен,
        по хълма, после долу, нейде татък
         погребан е сега дълбоко:
сега ли спя, или се будя сънен?

Ни звук, нима бе сън — и толкоз кратък?

Джон Кийтс
Превод: Моис Бело