30.01.2015 г.

Все още тук и все още Алис

Son, can you play me a memory
I'm not really sure how it goes
But it's sad and it's sweet and I knew it complete
When I wore a younger man's clothes

„Piano man“, Billy Joel

Помня деня, в който се научих да плувам. Ходих на уроци цяла година, докато не започнах да се отпускам в дълбокия край на басейна. Помня и първата си целувка. Беше на последните седалки на автобус 76 в посока Центъра. Изненадваща, прекалено влажна и неумела. Помня също и първата си работа. Сервитьорка във вече несъществуваща пицария. Там се научих, че работата в екип има своите предимства и недостатъци. Работата с клиенти – също.

Човек си мисли, че такива неща никога не се забравят, че спомените за важните събития от живота ни няма да си отидат, дори когато косата, зъбите и зрението го направят. Но понякога съдбата (или гените, ако предпочитате) има други планове. Алис Хаулънд е професор по Лингвистика в „Харвард“, съпруга и майка на отдавна пораснали син и две дъщери. Учен, достигнал върхове в кариерата си, тя е перфектното съчетание на красива жена на средна възраст и брилянтен ум. Докато не забелязва, че у нея постепенно настъпват необичайни промени: Алис все по-често губи мисълта си, забравя за уговорени срещи и дори губи ориентация, докато тича по отдавна отработен маршрут. И обяснението за всички тези промени се оказва жестоко и необратимо: болестта на Алцхаймер.

Все още Алис
Лиса Дженоува, Intense, 2014
Едва на петдесет и няколко години, Алис се изправя срещу враг, за който знае, че някой ден със сигурност ще я надвие. Враг, за който е убедена, че след време дори няма да си спомня. Бавно, отнемайки спомен след спомен, име след име, способност след способност, болестта принуждава Алис да отстъпи от кариерата си на уважаван учен и да се научи да живее за мига. Защото настоящият момент, това, което се случва тук и сега, е всичко, с което тя наистина разполага.  

„Все още Алис“ е история, която разглежда изключително тежка тема, и която прочетох изненадващо леко: животът на Алис нагарчаше в устата ми, смачкваше всичко случващо се с нея на топка в гърлото ми, но очите ми не спряха да търсят следващия ред. Не очаквайте от Дженоува да гали читателския ви глад с перце и да ви предостави болестта по изтънчен, завоалиран начин. Тази книга има за цел да ви зашлеви и да тикне главата ви в локвата на преживяванията на един болен от Алцхаймер човек; от мига, в който улавя симптомите си и разбира диагнозата си, до този, в който не може да познае детето си. Учудващото за вас в случая ще бъде (както беше и за мен), че няма да пожелаете дори да мръднете от тази локва, защото ще се влюбите в Алис, в начина, по който се бори за спомените и скъпоценните си мигове, в начина, по който решава да живее.


Ако имате причина да не посегнете към тази книга и тя е единствено нежеланието ви да се сблъскате с болестта на Алцхаймер отблизо, дори не смейте да не я прочетете. Запознайте се с Алис. Да, тя е все още млада, за да се разболее от болест, която кара всички ни да настръхнем от ужас. Да, тя започва да губи ума си съзнателно, среща пред очите ви всяка една трудност, пред която я изправя състоянието ѝ, принудена е да... забравя. Но Алис ще ви вкара зад кулисите на една от най-зловещите трагедии в човешкия живот, ще ви накара да разберете какво се случва в главата на болния от Алцхаймер и наистина да му съчувствате, и най-важното - ще ви покаже как да живеете. Защото не би трябвало да е нужно да се разболеем, за да се научим да се наслаждаваме на всеки миг.

Не пропускайте и невероятната екранизация с Джулиан Мур в ролята на Алис:


By Beni

29.01.2015 г.

Стихотворение на седмицата: Итака

Когато тръгнеш нявга за Итака,
моли се пътят ти да е далечен,
изпълнен с перипетии и знания.
От ластригоните и от циклопите,
от Посейдон сърдития не бой се -
такива в пътя нивга не ще срещнеш,
ако възвишена остава мисълта ти,
ако отбрано чувство
душата и телото ти докосва.
Ни ластригоните, нито циклопите,
ни Посейдона разгневен ще срещнеш,
ако ги сам в душата си не носиш,
ако душата ти пред теб не ги възправя.

Моли се - пътят ти да е далечен.
И много да са пролетните сутрини,
когато с толкоз радост и любов
ще влизаш във невиждани пристанища.
Да спреш край финикийски градове
и много пъстри стоки да закупиш -
седеф, корали, кехлибар и абанос,
и всевъзможни тънки аромати,
колкото можеш повече прекрасни аромати.
В египетските градове да спреш,
да учиш и да учиш от учените.

Недей забравя никога Итака.
Да стигнеш там - това е твойта цел,
ала по пътя никак да не бързаш,
че по-добре - години да пътуваш
и остарял на острова да спреш,
богат, с каквото в пътя си спечелил,
без да очакваш нещо той да ти даде.

Итака те дари с прекрасното пътуване.
Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.
Но нищо друго няма тя да ти даде.

И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:
тъй мъдър, както си сега със толкоз опит,
навярно вече си разбрал Итаките що значат.

Константинос Кавафис, 1911 г.
Превод: Стефан Гечев

22.01.2015 г.

Стихотворение на седмицата: Сивоокият крал


Слава на теб, безизходна печал!
Вчера умря сивоокия крал. 

Есенна вечер пламтеше отвън, 
каза мъжът ми почти като в сън: 

„Знаеш, от лов го донесли на гръб, 
ничком бил паднал под стария дъб. 

Жалко, кралицата зло сполетя. 
Само за нощ посивяла е тя.“ 

Взе от камината вехта лула, 
седна над своите нощни дела. 

Щерката будя и както личи, 
тя е със същите сиви очи. 

А зад прозореца шепнат листа: 
„Няма го краля ти вече в света…“ 

Ана Ахматова, 1910 
Превод: Иван Николов

19.01.2015 г.

За привиденията, богъртите и... момичетата с островърхи обувки

"Веднъж татко ми каза, че жените знаят неща, които не са известни на мъжете. Че понякога имат определено изражение в очите, но когато го видиш, никога не бива да ги питаш какво си мислят. Сториш ли го, най-вероятно ще ти кажат нещо, което не искаш да чуеш."
 
Чиракът на прогонващия духове
Джоузеф Дилейни, Intense

Томас Уорд е седми син на седми син – това означава, че има дарбата да вижда и чува призраци и други свръхестествени същества, и е естествен враг на тъмните сили. Томас обаче е и обикновен фермерски син, при това още ненавършил 13 години. И е главен герой в „Чиракът на Прогонващия духове”, първа книга от поредицата „Хрониките Уордстоун” на Джоузеф Дилейни.

Историята започва с началото на чиракуването на Том при Джон Грегъри, Прогонващия духове, който повече от шейсет години брани Графството от тъмните сили. Краят на неговото време обаче наближава малко по малко и скоро някой друг ще трябва да заеме мястото му. Том е роден с необходимото, но това не му помага да се страхува по-малко и само времето ще покаже дали именно той ще се превърне в новия Прогонващ духове, или ще се провали, подобно много други чираци преди него.

Макар да е наясно, че това е самотен и зловещ занаят, Том все пак го предпочита пред монотонния фермерски живот, а и иска да накара майка си – основният инициатор на чиракуването му при Прогонващия духове – да се гордее с него. В началото му се налага просто да свикне с многото учене и порядките в дома на Прогонващия духове. Не след дълго обаче среща Алис – момиче на неговата възраст, приятно на вид, поне до момента, в който Том забелязва... обувките й. Прогонващия духове изрично го е предупредил да внимава с жените и особено с онези, които носят островърхи обувки, без да уточнява причините. Допълнителен довод да се пази от Алис е, че леля й е Костеливата Лизи, вещица с лоша слава в областта. Том обаче прави грешката да обещае услуга на Алис и това ще го доведе до сблъсък с Майка Молкин – най-опасната вещица в Графството, понастоящем обуздана в яма в двора на Прогонващия духове... но не за дълго.


Тонът на историята е приятно зловещ, точно на границата между детска книга и хорър, а Дилейни се справя наистина добре с това разказът на героя му да звучи прямо и непринудено, както би подхождало на момче на тази възраст. Плюс за мен е образът на Прогонващия духове, който е точно от любимия ми тип герои - мрачен и потаен, труден за разгадаване, но човечен, макар това само да е загатнато тук-там. Втора част от поредицата - „Проклятието на прогонващия духове“ - е вече факт, както и екранизацията „Седмият син“ с Джеф Бриджис, Бен Барнс и Джулиан Мур в главните роли. Добре е да имате едно наум за филма, тъй като той е по-скоро базиран на мотиви от книгите и, за съжаление, голяма част от автентичната им атмосфера се е изгубила някъде в процеса. Но все пак, ако гледате „Седмият син“ за забавление и нямате твърде високи очаквания, няма съвсем да си изгубите времето.

Саша Александрова - Лекс

15.01.2015 г.

Стихотворение на седмицата: При цветарката

При цветарката влиза човек
и мълком избира цветя.
Цветарката взема цветята, обвива ги в книга.
Човекът бръква в джоба си,
търси пари,
пари за цветята.
В същото време
той слага ръка
на сърцето си,
и пада внезапно.
Пада,
парите се пръскат
и заедно с тях,
с човека, паднал на пода,
падат цветята.
Цветарката мълком стои
пред парите, които навред се търкалят,
пред тези цветя, които увяхват,
пред този човек, умиращ на пода.
Наистина всичко това е толкова тъжно.
Цветарката трябва нещо да стори,
но никак не знае какво да направи,
отгде да започне.

Толкова много неща има за вършене
с този човек, който умира,

с тези цветя, които увяхват,
и с тези пари,
с тези пари, които навред се търкалят,
неспирно навред се търкалят.


Жак Превер
Превод: Веселин Ханчев

13.01.2015 г.

Алфи и неговият морскосин свят

Този текст идва с малко закъснение. Много исках да предложа „Алфи и морското царство“ като един прекрасен подарък за празниците. Но сега все повече си мисля, че е по-добре така, защото мога да ти предложа книжката като един прекрасен подарък без повод. Предполагам, че и Алфи (защото е скромничък и притеснителен) също би предпочел тази история да не попада сред шумните празненства и големите, натруфени подаръци.

„Алфи и морското царство“, Давина Бел и Алисън Колпойс,
изд. Милениум, 2014 г.


 „Алфи и морското царство“ е една малка книжка, толкова истинска и срамежлива, колкото всеки прочел и разбрал написаното може да бъде. Хубаво е, че има и такива книги – не за децата шампиони, не за тези с многото приятели, не за онези, които винаги са център на вниманието. Защото има и такива, които не печелят първите места, чувстват се малко самотни и предпочитат да се скрият в ъгъла на стаята, вместо да се покажат на всички. И Алфи е такъв – иска да има камуфлаж, а не да изпъква като звезда на фона на тъмносиньото небе... или морскосиньото дъно.

Историята за Алфи е скромна, само няколко реда, илюстрациите шепнат, а не викат. И като в морската вода (на пръв поглед скучно синя), трябва да се гмурнеш в книгата, за да откриеш колко интересен може да бъде светът отвътре.

„Алфи и морското царство“ е наистина малка, но пък добре премерена и не издаващо буквална. Илюстрациите са чудесни – използвани са само няколко цвята, но толкова деликатно, колкото и думите. Историята не е приключенска и със сигурност не е от най-вълнуващите, затова може и да не допадне веднага на всяко дете. Обаче е много истинска и подсилена с рисунките на Алисън Колпойс – изключително красива.


За всички, които също като мен обичат спокойствието и най-вече тишината на морското царство, за малките, а защо не и за по-големите... Направете (си) подарък без повод.

by argi

8.01.2015 г.

Стихотворение на седмицата: Робата, корабът и обущата


„Какво тъчеш със нишката фина?“

„Роба тъка на Тъгата:
ефирна и мила, ще радва мнозина
със своята роба Тъгата,
ще радва мнозина.“

„Какво строиш с платна дузина?“

„Кораб строя за Тъгата:
ще пори вълните без път и родина
скиталката вечна - Тъгата,
без път и родина.“

„Какво тук шиеш на месечина?“

„Обуща - все за тъгата:
и тиха, и лека, ще чуят малцина
как влиза в дома им Тъгата -
ще бъдат малцина.“



Уилям Бътлър Йейтс

Превод: Владимир Трендафилов

7.01.2015 г.

Животът в уравнения


 Тя беше монахиня, загърната в дълга роба и с бяла касинка, обрамчила откритото й сериозно лице. Сребърно разпятие се поклащаше на шията й, а броеница и кобур висяха на кръста й. В дясната си праведна ръка тя държеше най-големия автоматичен пистолет, който Петрович беше виждал някога...


„Уравненията на живота“
Саймън Мордън, ИК „Колибри“
Самуил Петрович е най-абсурдният герой-не-по-свое-желание, когото съм срещала скоро в литературно произведение. Не знам как някой с развален пейсмейкър в гърдите успя да пробяга през почти 300 страници екшън, още повече с всички наранявания, които получава по пътя, но Сам някак си и оцеля, и спаси хубавото момиче, че и Метрозоната в добавка.

„Уравненията на живота” е носител на наградата „Филип К. Дик” и първа част от трилогията за гениалния, циничен руснак. Петрович е двайсетинагодишен кльощав късоглед докторант по физика на платено обучение в Лондон, който повече от всичко иска да не се забърква в нищо, което може да му навлече допълнителни проблеми – оцеляването в Метрозоната си е достатъчно трудно и така. И въпреки склонността на сърцето му да спира в някои доста критични моменти, направо си харесва сегашния живот. Между собствената си научна работа Петрович помага на приятелката си Пиф – доктор Епифани Еканоби – в опитите й да промени света. Пиф се стреми да докаже Теорията на великото обединение. Принцип, който ще промени всичко и ще осигури „достъп до вселената”, както самата тя го описва – антигравитация, космически полети, колонии на други планети, летящи коли... всичко. Един ден обаче, тръгнал по собствените си работи, Сам става свидетел на опит за отвличане, който осуетява напълно импулсивно. Спасеното момиче се оказва Соня Ошикора, дъщеря на основателя на „Ошикора Корпорейшън”, един от двамата най-големи мафиотски босове в Метрозоната. Другият – Марченко – не е особено щастлив от намесата му и Петрович неволно се оказва между чука и наковалнята, където благодарността и искреното уважение на Ошикора само го правят още по-желана мишена. А от третата страна е детектив-инспектор Чейн, който всячески се опитва да се възползва от ситуацията. Сред променливите в задачата са още един невъобразимо амбициозен проект за виртуална реалност, възможността Пиф да е открила търсенето доказателство, до което никой друг дори не се е доближил, един изкуствен интелект и тъмното минало на Сам Петрович. А, да – и една почти двуметрова монахиня, която си служи с оръжие също толкова добре, колкото и с молитвите. Резултатът – с неизвестно накрая, защото явно в следващите две части ще разберем дали дуото Еканоби-Петрович наистина ще промени науката – е динамичен, увлекателен киберпънк екшън с постапокалиптичен аромат, подправен обилно с цветисти руски изрази.

Истинският чар на Петрович като герой за мен е в това, че през цялото време е наясно, че се движи по ръба. (Като не пропускам факта, че е циничен, забавен и реалист в същото време.) Фактът, че е гениален, му помага да измисли как да се измъкне от копоите на Марченко, но през повечето време Сам стъпва на пръсти, защото е наясно, че е физик, а не супергерой. И макар да твърди, че няма нужда от никого, накрая именно някой друг го измъква на ръце от смъртта. Но за това – в „Уравненията на живота”.



...-Хората като нас, ние мислим различно, нали? Различни сме. Правим всичко, което правят и другите. Ходим по купони и концерти, ходим на конференции и пием, и говорим, пускаме си музика и играем видео игри, и се смеем, и плачем. Но когато опре ножа до кокала, се оказва, че не сме съвсем като другите. Щастливи сме да правим каквото си правим, но да дължим нещо някому ни пречи. Това да не би да ни прави егоисти или какво?...

Саша Александрова - Лекс

1.01.2015 г.

Стихотворение на седмицата: Честита Нова година

Виж, не искам много:
само твоята ръка, да я държа
като жабче, спящо най-доволно.
Нужна ми е тая длан,
врата, която ти ми даваше
да влизам в твоя свят, това парче
зелена захар, заоблено от радост.
Няма ли да ми заемеш твоята ръка
в тая нощ, последна от годината
и с предрезнели кукумявки?
Не можеш, по технически причини.
Тогава аз от въздуха я изтъкавам
насновавам всеки пръст,
свилената праскова на твойта длан,
опакото и, поле с дървета сини.
И аз я хващам и държа,
сякаш от това зависи много нещо на света:
кръговрата на четирите годишни времена,
пеенето на петлите и любовта на всички.

Хулио Кортасар

31.12.1951 г.

Превод: Румен Стоянов