3.11.2014 г.

Подчертахме си от:

Нощем с белите коне, Павел Вежинов; изд. Ентусиаст, 2014

Седеше изтръпнал върху това живо каменно око. То не се интересуваше от облаците, от вятъра, от вълните, които се разбиваха в неговото подножие. Чакаше да се очисти небето, да падне нощта, да дойдат часовете на неговото истинско съществуване. Дори звездите не го интересуваха, те просто му помагаха да проникне в сърцевината. Там някъде, в самия център на ледената галактика, се намираше оная безкрайно малка точица, която дори бе безпомощно да се зърне. Но вече милиони години окото гледаше с ненаситно любопитство как от нея извира битието. Извираше бавно, на тежки плътни вълни, както се ражда от невидими пукнатини лавата. Бе още съвсем безформено, безжизнено, безцветно. Но съдържаше в себе си всичко, което можеше да съществува, дори времето, което бавно тръгваше по своя безкраен път. Никой не знае какво има зад тая невидима точка. И какво представлява то. И окото не знаеше, макар че бе гледало милиони години раждането на световете. То бе видяло как са се създали много звезди и как много звезди са угаснали в нищото. То бе видяло как много от тях отчаяно са пламвали, обезсърчени от своя безкраен път. Много неща бе видяло то и сега какво го интересува, че една жива прашинка е кацнала върху него. То нито я усеща, нито се интересува от нея. То чака нощта.“

Цитатът е от книгата „Нощем с белите коне“, Павел Вежинов. Издателство Ентусиаст, 2014 г.