29.07.2014 г.

Продължителният зов на кукувицата

Преходът ми от детска към художествена литература за възрастни се състоя в прочита на „Десет малки негърчета“. Макар тогава да четях в пъти по-бавно от сега, прочетох книгата за около 3-4 часа и бях завладяна. За пръв път ми се случваше да изчета книга наведнъж. За пръв път се сблъсквах с тихо прокрадващия се, деликатен, леко старомоден, но настоятелен страх, сякаш криещ се зад завесата и чакащ да заспя. Онзи страх, който не кара сърцето ти да ускорява ритъма си, а по-скоро се загнездва в подсъзнанието ти и те напряга. За пръв път, без да знам дори, получих мозъчния оргазъм от чудесния стил на класическия криминален роман.

Зовът на кукувицата
Робърт Галбрейт; Колибри, 2014


„Зовът на кукувицата“ беше определян от много читатели като много добро завръщане към класическия криминален роман. И това наистина е така - грубата основа на сюжета и стилът, в който е представен той, са сякаш взети назаем от книгите за Поаро.

Лула Ландри е безумно красив фотомодел, който се самоубива без никаква видима причина. Джон Бристоу, грозният ѝ брат (и двамата са осиновени от едно и също семейство), наема частния детектив Корморан Страйк, бивш военен, да разследва случая. Ето ви основата. Останалото няма нужда и смисъл да бъде преразказвано от мен.

Имаме труп и бегли подозрения за убийство в първите 10-20 страници, дълго и напрегнато разследване, в което основните заподозрени се менят непрекъснато, а детективът разпитва дори хора, които, изглежда, нямат нищо общо с жертвата, и финал, хвърлящ читателя в шок от разкритата самоличност на истинския убиец. Е, шокът от финала в случая е относителен, тихият страх на 11-12-годишното момиче е заменен с живия интерес на възрастен читател и детективът има съвсем различна харизма от тази на Еркюл Поаро, но все пак. Книгата притежава достатъчно присъщи на класическата кримка качества, за да се почувства читателят удобно и уютно между страниците ѝ.

Само че, оказва се, размерът наистина има значение.

Не е случаен фактът, че книгите на Агата Кристи не надвишават 250 страници. Относителната краткост на класическия криминален роман е единственото, което може да спаси книгата от това тя да стане мудна и дори леко скучновата на моменти, вследствие на липсата на модерния трилъров екшън. Фактът, че „Зовът на кукувицата“ е 456 страници, ме подразни: книгата можеше да бъде доста по-кратка и ударна. Но пък как да не я прочетеш - дали за да се увериш със собствените си очи в класическия ѝ стил, дали (в случай че, като мен, не си чел „Вакантен пост“) защото искаш да разбереш колко добра е Роулинг a.k.a. Робърт Галбрейт в романите за възрастни, или пък заради единствения наистина колоритен образ в цялата книга - този на женствения дизайнер Ги Соме, който ме спечели напълно и на когото се радвах в рамките на 20-ина странички.

- Паркирай си задника, където пожелаеш - каза Соме, а самият той седна зад бюро от тъмно дърво и стомана, покрито със скици. Страйк си придърпа плексигласов стол с извит контур. Върху бюрото имаше тениска, декорирана със снимка на принцеса Даяна като мексиканска мадона, отрупана със стъклени мъниста, в комбинация с яркоалено сърце от лъскав сатен с избродирана на него кривната корона.
- Харесва ли ти? - попита Соме, забелязал посоката на погледа му.
- О, да - излъга Страйк.
- Продава се навсякъде. Получих безвкусни писма от католици. Джо Манкура носеше такава в шоуто на Джулс Холанд. Мисля си да изобразя Уилям като Христос на фланелка с дълги ръкави за зимата. Или Хари с автомат, който да крие патката му, какво ще кажеш?


Избери си една причина и давай. Така или иначе, „Зовът на кукувицата“ е доста добро четиво за лятната отпуска.

By Beni