23.07.2014 г.

Мрачните ъгли в Куклената къща


Куклената къща на Туве Янсон е необикновена. Не бих казала, че е уютна, но определено в нея има нещо познато. В някой от тъмните ѝ ъгли се крие създание, което не искаш да виждаш, защото срещата с него ще разкрие всичките ти страхове и притеснения. Знаеш, че е там. Янсон умело го прикрива в мрака на всяко изречение, позволява ти само да се доближиш достатъчно, че да усетиш присъствието му. 12 разказа, 12 различни черни ъгълчета, в които би могъл да откриеш онова, което никой не търси. А може би то само те намира?


„Куклената къща“ от Туве Янсон,
изд. Жанет 45, 2014 г.




В анотацията на книгата се твърди, че това са истории с артисти. Но в дебрите на своите съкровени мечти и още по-съкровени страхове, кой иска да бъде дефиниран като нещо по-различно от просто „човек“? Изкуството се ражда в мисълта и пак там умира. Може да виси покрито на стената или да се разпространява в огромни тиражи. Харесва ми идеята (към която Туве Янсон ме насочи), че в първия случай правя изкуството за теб, във втория – за себе си, а не обратното. Така аз човекът, а не аз артистът, съм в по-голяма или в по-малка степен егоист. И ето, че доближих онова същество в ъгъла.

 Аудиторията всъщност няма значение, важно е осмислянето. Един добър пример за това, че изкуството, а и животът като цяло се осъзнават от всеки по различен начин, е времето. Или по-скоро възприятията, свързани с представата за време. Луд е този, който нарича залеза изгрев. Но ако питаш Туве Янсон - бърка онзи, който им дава определения. Сега съм в другия край на къщата и пак усещам създанието наблизо.

Всеки разказ от „Куклената къща“ е такъв. Отвежда те в различни кътчета, насочва те, а после те оставя сам в мрака. Историите начеват сякаш в средата на недоизказаното и свършват точно преди кулминацията да е започнала. Всеки герой строи своя собствена куклена къща, с миниатюрни мебели, малки лампички, вратички, всичко изглежда реалистично. Забеляза ли обаче, че куклите ги няма?

Туве Янсон определено е автор, който си заслужава да бъде прочетен. Бавно, не на един дъх. Може би на чаша „Уайт лейди“, в случай, че изпаднеш в дълбоки размишления и решиш, че е крайно време за едно голямо пътешествие. Или ако изведнъж осъзнаеш, че един цял живот може да се побере в няколко странички и да приключи в компанията на въображаеми приятели, чиито силуети гаснат в отражението на бутилката. И оставаш сам. С онова създание в мрачния меланхоличен ъгъл, където мисълта на Туве Янсон замлъква.


by argi