5.04.2014 г.

Наръчник на оптимиста: да намериш частица светлина в мрака

Когато тръгнеш да пишеш ревю за „Наръчник на оптимиста“, възможностите не са много. Да започнеш от филма или да завършиш с него. Предпочитам да започна с него.

Не мога да кажа, че филмът ме е впечатлил особено с нещо конкретно. Гледах го, защото не знаех какво ми се гледа. Виж, книгата е друго нещо. По-тъжна. По-наивно-симпатична. По-малко американско-любовно-сладникава и по-човешка. Ако все още не сте гледали филма и не сте чели книгата, препоръчвам ви първо да прочетете книгата. Сюжетната линия не е претърпяла кой знае колко промени при филмирането и ако първо изгледате филма, ще преживеете леко разочарование от факта, че знаете как завършва историята на Пат.

„Наръчник на оптимиста“
Матю Куик, ИК ЕМАС, 2014


Сега за книгата.
За начало искам да поздравя ИК „Емас“ за чудесната работа по текста и книжното тяло. Удобен формат и шрифт, добра корица и анотация - няма да изпадам в повече подробности, но книгата наистина е добре направена. За историята също няма да разказвам много, защото повечето от вас вероятно са се запознали с нея от филма. Но все пак: Пат е мъж на средна възраст, който е прекарал няколко години на „лошото място“ (психиатрична клиника) и се връща в бащиния дом с една единствена цел - да си върне Ники. Заради нея тренира по цял ден, за да бъде във форма, когато тя го види за първи път, чете всичко от списъка с книги, които тя преподава на учениците си, старае се да бъде мил вместо прям. Дали срещата му с Тифани, лудата сестра-вдовица на позната на Пат, ще го приближи или отдалечи от целта му, ще разберете сами.

Няколко неща ме впечатлиха в книгата.
Пат поне за мен нямаше почти нищо общо с героя си от филма. В книгата той е толкова сладко наивен, като умно и примерно дете, за което обаче доста неща остават скрити и необясними. Дете, което не е готово за суровата реалност и се разочарова от нея, от лъжите, от измамите. Дете, което притежава нестихващи ентусиазъм, оптимизъм и упорство.

Най-важният фактор, който ме накара да оценя книгата доста по-високо от филма, беше сянката на тъга в целия сюжет. Както и в края. Особено в края. Нито следа от захарен памук и еднорози, пръцкащи дъга. Само истински човешки истории. Уважавам това. А и нямаше как Пат, който разказва сюжетите на класически книги почти по детски и също толкова наивно се възмущава от отсъствието на оптимизъм в тях, да не ме умили. Докато четях тези абзаци се чудех да се усмихна или да го погаля по красивата главица. Признавам, те са най-сладките части на книгата, затова ще си позволя да споделя един кратък откъс с вас:

„Майка ми се прибира от библиотеката и казва, че според библиотекаря „Сбогом на оръжията“ била най-хубавата любовна история от Хемингуей. Нетърпеливо Разтварям книгата и още докатo прелиствам първите страници, усещам как поумнявам.
(...)
Признавам, за първи път от началото на изпитателния срок съм бесен на Ники, задето учи на такъв песимизъм. В скоро време няма да цитирам Хемингуей и никога няма да прочета друга негова книга. И ако беше жив, още сега щях да му напиша писмо и да го заплаша, че ще го удуша с голи ръце задето е толкова мрачен. Нищо чудно, че си е пръснал мозъка, както пише в увода.“

Няма да казвам, че „Наръчник на оптимиста“ е невероятна книга, която ще се превърне в класика или пък непременно ще ви хареса, защото не е такава. Но пък е истинска и непринудена. А и може да накара всеки да намери частичка светлина в тъмнината. Може и да не е много силна, но все пак побеждава мрака*.

*There's light somewhere. It may not be much light, but it beats the darkness.

„The laughing heart“, Charles Bukowski

Други ревюта за книгата можете да намерите в:
Аз чета
Литературата днес
Книголандия
Книгозавър
Ловци на книги

By Beni