2.10.2013 г.

За Мина, за Яворов, за хубавата Елена




  
Мина Тодорова
Срещнах я случайно, макар да не вярвам в случайността. В златна есен на еленския балкан, затисната между останалите книги на хижаря, стоеше Мина с писмата си до поета Яворов. Със своята „трагикомична” любов, както сама я определя.
  Налях си чай, отворих маминото домашно сладко от ягоди и се захласнах по две „хубави очи. душата на дете”. Невзрачното наглед издание, одърпано от времето, подпухнало от влагата, бе тъй живо отвътре, както вечна е запечатаната в стихове любов.
  Мина Тодорова е от стар еленски род. Срам-несрам, трябва да призная, че макар това да е и моят роден град, то не знам почти нищичко за тях. Ако дойдете в Елена ще ви покажа къщата им в центъра на града. За нещастие тя се руши или поне до скоро бе в лошо състояние. Знам, че сега я е купил някакъв германец. А е редно  да е музей, но това е една друга история, която понякога ми изглежда по-грозна и от ненавистта между някогашните обитатели на дома и смуглавия млад мъж на име Пейо Крачолов. Ако дойдете след година се надявам да мога ви разкажа повече за Тодоровия род. Дала съм си дума да го по проуча, да разпитам тук-таме... Заповядайте в Елена! Хубав град е – времето понякога заспива там.
  Самите писма няма смисъл да преразказвам. Понякога трогателни, друг път сякаш безразлични; понякога през седмица, а случва се и да няма ден между тях, те крият в себе си треперещо сърце. И не една или две безсънни нощи скърцащи от досега на перодръжката с хартия. Тя, в началото едва 16 годишно момиче, се превръща в 18 годишна девойка, носена от стиховете на поета. А той е вече отдавна мъж,  осъзнаващ любовта си към дете. Може би това е и една от причините Минините братя да не одобряват дружбата им, да описват Яворов като бохем, който така да не приляга на класата й.
  В  някои от писмата си Мина (или Мария, както е цялото й име) се определя като „леко момиче”. Но на мен тази лекота някак не ми напомня на липсата на нравственост у девойката. Напротив, чувайки израза „леко момиче” и поставяйки над него образа на М. Тодорова, аз виждам една душа, подмятана от есенните ветрове.
Последните думи оставям в ръцете на „музика-лъчи”.


  Елена, 4 илий, 908г.
  Та днес ли рожденият ми ден – навършвам 18 години.
  Спря се, защото не знаех как да захвана след това. Та може би момичетата на тая възраст си дават точна сметка за миналото и вече имат готови планове за бъдещето. А аз? Твърде бледни останаха спомените на миналото и никакви предчувствия за бъдещето. И днес аз имам нужда от тебе. Аз имам нужда от човек, комуто мога напълно да се доверя, защото ще трябва да приема много неща на вяра. Аз те уважавам, обичам те, както мога аз да обичам, разбира се, за някаква страст и дума не може да става; и зная, че и ти ме обичаш, че иначе аз не бих се и обърнала към тебе, защото какво биха интересували някого си колебанията и съмненията на едно наивно момиче?
  Аз дълго мислих върху недоразуменията помежду ни. Та те произлизаха от недоверието ни един към друг. И аз не вярвах в теб. Твоите писма, всичко, за което ти разправяше, ми се виждаше на пръв поглед примамливо, но след минутния възторг винаги идеше мъчително недоверие. Искала бих да се заслепя, да изгубя разума си и това може би щеше да бъде според тебе истинска любов, може би и тъй да е, но това нивга няма да стане с мен. Но припомни си, че и с тебе стана същото – ти ме подозираше, нали?
  И добре че турихме най-после край на всички съмнения, като стоварихме тежкия камък от душите си и нали с това спечелихме доверие един към друг?
  И ето. Пред очите ми са мъж и жена. Той обича, но знае, че не е обичан така, както иска да бъде обичан. Тя не обича или обича по свое му и знае, че е обичана повече, отколкото й е нужно, или така някак, както тя не би искала. И ако трети някой ги слушаше, не би ли им казал да бягат по-скоро един от друг, защото и за единия, и за другия е еднаква гибелта. И какво реализиране на мечтите си искаме ний? Ние сме егоисти и всеки ще поиска своето, тогава? Свое, че имам ли нещо свое? Мога ли да гарантирам, че желанията, подбужденията ми са мои, че те са изражение на собствената ми природа. Не. Всичко е чуждо. Само че понякога чуждото става мое, но повечето пъти аз го чувствам като чуждо, което ми се налага да бъде мое, а го налагат или обичаят, или задълженията. Понякога страшно ми тежат грижите, които другите полагат за мене, защото аз съм длъжна да им го върна, да им бъда признателна често пъти за неща, които са ми противни. Изобщо човек така се оплита в тия връзки с околните си, че се отказва да следва своята природа и върши това, което се харесва, което е угодно на другите. А веднаж откаже ли се да следва своята природа, той изгубва в себе си всякаква природа. Аз живях с идеала да скъсам всички връзки, да ритна всички задължения, да увисна между земята и небето тъй, че никой да не се допира до мене, и тогава нека се впусна и взема от другите това, което е мое, и им дам да вземат това, което е тяхно.
  Постигнал ли е някой това? Ти си го постигнал със силата на своя дух, за мен то е истински непостижимо. И аз винаги ще се измъчвам, защото съм лишена от истинска свобода, свобода на душата. Но, боже мой, не ти ли омръзнах? Кога ти престанеш да ме обичаш, ти ще престанеш да ме уважаваш. Ще ми кажеш тогава и аз ще престана да ти пиша. Сега това е моя потребност. Аз не мога да те чувам, а не ще се видим и скоро, да не река никога.
  В Швейцария няма да има, защото Петко не иска да иде и тъй ще остана за дълго време в Елена. Но да не си помислиш, че тука хептен не може да се живее? Напротив, Никола се чувства отлично – тук има много млади хора, с които може да се прекарва весело. Но аз мъчно свиквам на хората, затова стоя по цял ден в стаята си или яздя на кон по няколко часа, или се разхождам сама. Но поне това е хубаво, че не ме никой безпокои и подозира. Взех и да чета. Тия вече четири реда не зная с какво да ги напълня. Викаше ми, че съм мълчалива, я, моля ти се, цели 3 листа изпълних, та за много здраве място не остана, а имаше на много хора из София да провождам, още никому не съм се обадила и няма да се обадя.
Здравей!
Мина

П. Яворов
(Извинявам се, че не мога да цитирам точния източник, от който съм заимствала писмото. Но книгата оставих там, където намерих.  Текста преписах на ръка, стараейки се да не променям нищо в него. Простете и за хаотичността на текста ми)

Историята на Мина Тодорова и Пейо Яворов, събрана в едноминутен клип - Тук

P.S. Ако ви липсва тия дни малко естествена нежност – съветвам ви да отделите няколко мига и да прочетете писмата на Мина. Ако не ви липсва, пак бих ви препоръчала да направите
същото.

Д.