8.08.2013 г.

За конните надбягвания и поезията




Винаги е трудно да говориш за Буковски, така както е трудно от раз да се отлепиш от някоя от книгите му. Но след като прочетох малка част от поезията му (за другата, значително по-голяма част, ще ми трябва стабилно количество алкохол), все повече се опитвам да си обясня опияняващия ефект от прочетеното и най-вече пристрастяващия ефект от личността на този, меко казано, ненормален човек. Мисля си, че на самия Буковски му е било трудно да опише себе си, макар че почти винаги именно той е главният герой на написаното. Сложно е да определя и жанра на всяка негова книга – да, безспорно поезията си е поезия, но всъщност – дали? Някъде в пословичната му игра на думи Буковски всъщност започва да си играе с всичко зримо и незримо, с всичко прието от обществото като „нормално”, играе си със самите читатели, със себе си. Пренася конните надбягвания и хазарта на белите страници. Пуска конете да галопират, така че да съборят жокеите още на първата обиколка, а после ги оставя да се изходят на финалната права. Един вид да сложат подобаваща точка на състезанието. И през цялото това време апатичният Буковски, в компанията на своите (вече) побъркани читатели, залага, залага, пуши, залага и си тръгва преди да е подушил конските изпражнения.

Може би звучи кофти, но е факт. Горе-долу преди финиша читателите осъзнават, че са измамени, авторът ги е оплел в изкусно изтъканите си мрежи от думи. Буковски не залага с нас, а въпреки нас. Това го забавлява.


важните
неща
са
очевидните
неща
които никой
никога
не
казва

("Винаги", прев. Иван Киров (Тоби))


Холивуд показва американеца като човек, който те лъже в очите с усмивка. Чарлз Буковски обаче просто ти казва шибаната истина, а след това отпива от чашата с уискито. Ако е в гадно настроение, разрежда с бира. Представям си шока на първите му читатели в САЩ, сякаш е добре режисирана хорър сцена на Хичкок. До голяма степен и моята реакция беше такава, когато за пръв път четох Буковски. Започнах с „Поща” и ми трябваха около 5 страници, за да заподозра, че този автор не е типичен ... (сложете определение по избор на мястото на многоточието, със сигурност ще се връзва) и още около 10 страници, за да се убедя напълно, че той е типичен Буковски – сам по себе си уникален. Години след това чета стиховете му, някаква странна субстанция от шибана истина, примесена с шибана гениалност, породена от това, че истината е шибана. Очевидното става такова, само защото той го изговаря. А след това отпива от уискито и с прегракнал от поредната цигара глас, бавно, провлачено казва: „it’s so easy to be a poet and so hard to be a man”.


проваленият живот е
нещо нормално
и за мъдрите
и за
другите.



("Провал", прев. Иван Киров (Тоби))

За добрите писатели по принцип казват, че са толкова добри защото са преживяли толкова много, че неизменно то е оформило не само биографията им като интересна, но и всичко написано от тях самите. За гениалните често казват, че просто не са от тази вселена, не принадлежат на времето, в което живеят и всъщност затова са ексцентрични и трудно разбираеми. През по-голямата част от живота си, Буковски спи по пейките, пие до безсъзнание, пуши цигара от цигара и чука всяка жена, която му грабне окото. В този ред на мисли определено е преживял много неща в живота си, макар и с някаква неопределима цикличност. Е, аз си го представям като алкохолизиран перверзен клошар, идващ от друга вселена и от друго измерение въобще. Така че той не е просто добър, а гениален писател, да. И може би е такъв именно, защото поезията му, понякога прекалено откровена, съчетава двете неща – странна биография + пишеща машина марка „трето измерение”. Не ме разбирайте погрешно, просто мисля, че и най-добрият фикционален герой, поставен в такива обстоятелства (визирам живота на Буковски), няма да издържи до 15-тата страница. Не е задължително проваленият живот да е причина за мъдростта на автора, но след няколко негови стихотворения вече съм почти сигурна, че мъдростта може да е причина за проваления живот. Но на кого му пука? Със сигурност не и на Буковски.



art



as the
spirit
wanes
the
form
appears.

fair stand the fields of France



in the awesome strumming of no
guitars
I can never get too high

in places where giraffes run like
hate
I can never get too lonely

in bars where celluloid bartenders
serve poisoned laughter
I can never get too drunk

at the bottom of mountains
where suicides flow into the streams
I smile better than the Mona Lisa

high lonely drunken grin of grief
I love you.




Ако в пиянството има нещо позитивно, то е Буковски. Думите му пулсират в главата ми, увиват се около някой кръвоносен съд и там чакат да се свържат с други. Шот след шот. На малки глътки не става. Може би затова почти всяко стихотворение стилистично изглежда така: на всеки ред по една-две думи, по един-два шота. И накрая – пиянско безсъзнание, в което си давам сметка, че ми мирише на конски изпражнения. А Буковски пак си е тръгнал преди финиша. 

by argi