30.08.2013 г.

В "Зора"-та на Бътлър

Октавия Бътлър, доколкото мога да си спомня, е първата жена фантаст, чието произведение хващам в ръце, след Урсула ле Гуин (макар че някъде между двете прочетох „Скитница” на Стефани Майър, която, с риск да бъда разкостена от феновете, все още намирам за почти 700 страници изгубено време). Трябва да призная, че не знам какво очаквах и дали го получих. Книгата ме остави със смесени чувства, най-вероятно защото е първа част от трилогия и ще трябва да потърпя другите две да излязат на български, за да получа завършената картина. А и твърде отдавна не съм посягала към произведения в няколко части (изключвам Гибсъновата трилогия, за която писах по-рано, тъй като там всяка от книгите би могла да се чете почти като независимо произведение). Въпреки това обаче мога да набележа няколко неща, които ме впечатлиха в „Зора”.

"Зора", Октавия Бътлър;
Колибри, 2013
Трилогията „Ксеногенезис” или „Потомството на Лилит”, както става известна след преиздаване от 2000 година, започва с пробуждането на главната героиня, 26-годишната Лилит Аяпо, в стая, където вече се е будила неведнъж, винаги за да открие едно и също – че някой я държи като затворник, а на въпросите и желанията ѝ отговаря един и същ безполов глас. Когато изобщо отговаря. Лилит помни войната, довела до края на човечеството. Помни как е загубила съпруга и детето си малко преди това. Какво се е случило по-късно обаче за нея е загадка. Не след дълго се оказва, че точно най-фантастичното от предположенията ѝ – че е попаднала в ръцете на извънземна цивилизация – се оказва вярното.


Расата нарича себе си оанкали, което на първо място означава „търговци”. Оанкалите „търгуват” със себе си по думите на Ждая, първия от тях, с когото Лилит застава очи в очи. Характерно за расата им е, че пътуват непрекъснато, издирват нови цивилизации, изучават ги и се съчетават с тях, за да усвоят най-добрите им черти и да продължат да се развиват. Симбиоза, изгодна и за двете страни, според тях, тъй като премахват недостатъците и доразвиват позитивните черти на всяка раса. Пред същата перспектива са изправени Лилит и другите спасени от оанкалите човеци, с които тя ще се срещне по-късно. Лилит трябва да се адаптира към странностите на оанкалите и да стане част от семейството на Ждая, за да може някога изобщо да се върне на Земята и да бъде сред хора. Действието в романа се развива на кораба на оанкалите, който се намира в орбита около планетата. Въпреки, че го наричат така за по-лесно, става ясно, че всъщност „корабът” представлява гигантски жив организъм, един от многото адаптирани някога в миналото за целите на оанкалите. За Лилит обаче извънземните са отредили сложна задача – тя трябва да се превърне в покровител и учител на група от петдесет човека, които ще бъдат първите подготвяни за връщане на Земята. Това се случва в специално изградено някъде на кораба изолирано помещение, в което трябва да бъдат постепенно събуждани, докато всички се адаптират към ситуацията и започнат да се разбират достатъчно, за да се срещнат с оанкалите. За Лилит това се оказва истинско предизвикателство, тъй като всеки един от пробудените приема различно ситуацията. Животът ѝ сред оанкалите ѝ е помогнал да проумее поне отчасти културата им, а подобренията, които те са направили в организма ѝ – по-голямата физическа сила и бързина, бързото заздравяване на раните – я превръщат в техен инструмент в очите на обърканите хора, вместо в ядро на групата. Лилит се сблъсква с нежеланието на част от тях да съдействат, с капризите им и със собствените си съмнения дали постъпва правилно. Въпреки че оанкалите я приемат и се отнасят добре с нея, Лилит продължава да таи надежда, че тя и другите някак ще успеят да избягат щом веднъж стигнат на Земята и ще избегнат сливането на двете раси.

Октавия Бътлър, снимка: scifi.bg
Особеното в социалната структура на оанкалите е наличието на три пола – третият се нарича оолои и по един представител от него е неделима част от всяко семейство. Оолоите притежават много качества, които ги правят жизненоважни; в по-интимен план те са и връзката между другите два пола и, както се оказва, могат да играят същата роля и между хората. Оолоите се свързват директно със съзнанията и осигуряват невероятно силно интимно изживяване, базирано изцяло на ставащото в ума, извличайки същото удоволствие от симбиозата и за себе си. Сексуалното като цяло в романа на Бътлър изглежда оставено на по-заден план в сравнение с моралните дилеми, но моят личен извод за ролята на оолоите в отношенията между другите полове може да се изтълкува като намек, че любовта започва в ума, по един или друг начин.

За мое съжаление няма как да не се съглася с Христо Блажев, че действието в книгата се движи бавно, по-бавно, отколкото ми се иска. Преходът от пробуждането на Лилит до ескалирането на напрежението в първата група хора ми се видя доста дълъг, макар че стилът на Октавия Бътлър не натоварва излишно. Вероятно в това именно е чарът ѝ като автор, но ако предпочитате бързата, динамична фантастика с много действие, може би е по-добре да оставите „Зора” за някой друг път.

Няколко думи и за оформлението на книгата – като цяло много добро, с незначителни забележки. На места в текста се срещат неясни моменти, за които не съм съвсем сигурна дали са редакторски или преводачески неточности. За щастие се броят на пръстите на едната ръка. Още от момента, в който започва да се говори за оолоите, графично се акцентира на тяхната безполовост – всеки път, когато се говори за някое оолои, местоимението „то” е в курсив, поне в началото. По-нататък на доста места този детайл е пропуснат, което разваля първото впечатление. За сметка на това бих оценила корицата като много добра на фона на общото негативно впечатление, което правят голяма част от новите книги през последните години. Няма да преувелича, ако кажа, че ми допада много повече от всички корици на оригиналните издания, които разгледах в интернет.

За финал отново един цитат от разговор между Лилит и оолоито Никанж (друг централен образ), който ми допадна с простотата си:


...-Защо не можете да се върнете в родния си свят? – попита тя. –Още... съществува, нали?
Той сякаш се замисли за момент.
-Напуснали сме го толкова отдавна... съмнявам се, че още съществува.
-Защо го напуснахте?

-Беше една утроба. Настъпи времето, когато трябваше да се родим... 

Саша Александрова - Лекс