14.08.2013 г.

А съдбите ехтяха

Мисля да започна оттам. Или от някъде другаде. Разказът е като движещ се влак: където и да се качиш, рано или късно ще пристигнеш на местоназначението си. Аз обаче трябва да започна историята с това, което ще я приключи. Да, според мен основателно свързващата нишка на целия разказ да бъде Нила Уахдати.

А планините ехтяха
Обсидиан, 2013
Истината е, че човекът обича да страда. Не, грешката е моя, съжалявам. Човекът обича да съпреживява страданието на друг, за предпочитане литературен герой. Наричайте го мазохизъм или катарзис, наименованието няма значение. Колкото и да страним от нещастието в собствения си живот, факт е, че обичаме да четем добре описаните нещастия на други хора. Обичаме да мислим за съдбата на героя от книгата, която четем в момента, тя ни напряга, изостря сетивата ни, кара очите ни да се стрелкат по страниците и дори понякога замъглява погледа ни с влага. Няма да казвам, че Хосейни е ненадминат в тази игра със сетивата и емоциите, въпреки много да ми се иска наистина да го кажа. Не, Хосейни е един от най-добрите. Нека остане така.

Малко ме е яд, че не написах ревюта за „Ловецът на хвърчила” и „Хиляда сияйни слънца”, когато ги прочетох. Така много по-лесно щях да илюстрирам препратките, които прави мозъкът ми, докато чете „И планините ехтяха” и да обясня 4-те звезди, които отредих на книгата в Goodreads, вместо 5-те, които може би заслужава. Нищо.

Книгата започва с разказ за две малки деца – братче и сестриче, които тръгват с баща си на път. Обзема ме неприятното притеснение, че Хосейни ще се повтори и ще опита да надскочи „Ловецът на хвърчила” с подобна история. Не, не го прави. Всъщност прави нещо по-сложно. Решава да разкаже живота. Не нечий живот, а целия живот. А това хич не е лека задача. Нали знаете как казват, че когато умираш, виждаш живота си на лента. И там са запечатани най-важните събития и усещания от него. Е, Халед Хосейни ще разгърне много такива ленти на много различни хора пред очите ви. И всички тези хора ще са обвързани помежду си, и в основата си съдбата им винаги ще е повлияна до някаква степен, много малка или огромна, от Нила Уахдати. В нея ще се влюбите до полуда и ще я намразите до дъното на душата си в рамките на някакви си 100-200 страници. А на всички останали ще съпреживеете съдбата. Ако направим отново аналогията с лентата, ще умрете няколко пъти, докато четете тази книга и ще изгледате няколко живота.

Халед Хосейни; Снимка: © Getty Images
Всъщност „А планините ехтяха” е една много заплетена и многопластова история, която изтънчено си проправя път през очите и мозъка на читателя, за да му бръкне в душата, за да стегне гърлото и да присвие стомаха. Но ние вече познаваме това чувство от първите две книги на Хосейни. Вече сме плакали на тях. Вече сме ги съпреживяли и те са оставили отпечатъка си върху нас. Тук идва и въпросът с 4-те звезди в Goodreads. Не знам защо ги сложих вместо 5. Като че ли краят малко ме разочарова. Като че ли няколко от историите толкова ме впечатлиха, че останалите избледняха и оставиха леко горчив вкус на неодобрение. Но не 4-те звезди са важни. Важна е книгата, която на почитателите на Хосейни няма нужда да препоръчвам, защото те вероятно вече са я прочели и която препоръчвам на всички любители на добрите разказвачи на съдби. Защото все пак е впечатляващо проследяването на кръговрата на живота и затварянето му, точно където е започнал. И защото всеки изпитва нужда поне малко да страда.


By Beni