30.07.2013 г.

За „човечната” фантастика, космическият кораб „Старплекс” и още нещо

Робърт Сойер; снимка: DEJANSEO.
Available from: http://dejanseo.com.au/interview-with-robert-j-sawyer/

С Робърт Сойер се „познаваме” от 1999 г., когато получих „КК Старплекс” за рожден ден. Оттогава книгата е била препрочитана толкова пъти, че започва да се разпада, а аз сигурно вече мога да ви цитирам цели пасажи. И знаете ли какво? Усещането е все така приятно с всеки нов прочит – от една страна, защото на 11 години човек не може да схване кой знае какво от науката в творчеството на Сойер, а от друга... е, хората, които обичат да препрочитат добрите книги, ще ме разберат.


Между кориците на романа попадате в ежедневието на борда на гигантския космически кораб „Старплекс”. Всъщност всичко започва по-рано, през 2076 година, когато човечеството открива, че родната му галактика е прорязана от мрежа изкуствено създадени портали, осигуряващи мигновено прехвърляне на огромни разстояния. Съвсем малко след това – три седмици, ако държите да съм точна – се появява първият кораб на уалдахудийците, а след това и на ибийците. Първите са дребни същества, наподобяващи рунтави прасета с шест крака, идващи от хладна планета, а вторите – може би една от най-странните раси, които можете да си представите. „Ибиец” всъщност е съкратено от „интегрирана биоединица” и всеки от тях представлява интелигентно цяло от осем независими форми на живот, обединени в единен организъм – като органелите на клетка, но в много по-голям мащаб. Заедно с хората и делфините, които в романа на Сойер също са разумна раса, те съставят Общността на планетите. „Старплекс” е построен с обединени усилия, с цел да служи като научноизследователска лаборатория в космоса за издирване на разумен живот, както и за посолство на Общността при установяване на първи контакт.

Самото действие в романа се развива около година след началото на работата му, когато мрежата от портали се използва ежедневно. Сойер балансира между научните факти, фантастичните елементи и реалните човешки истории с майсторство, от което според мен много писатели могат да се учат. Докато четете, ще се сблъскате както с внушителната идея за живи същества с размерите на планета, с които героите влизат в контакт, така и с досадните спречквания между Кийт Лансинг, 46-годишният командир на кораба („директор” според Сойер), и ръководителя на секция „Физика”, уалдахудиеца Джаг. Може би на някои от вас няма да е съвсем чужд интересът на Кийт към двадесет години по-младата му колежка Лиан, въпреки че е щастливо женен (по случайност – също от двадесет години) и още по-влюбен в съпругата си Риса, отколкото в началото. На други пък няма да е чуждо потисканото недоволство на съпругата му от този факт. Една съвсем човешка история. В същото време пред очите ви от изследвания в момента портал изскача звезда – и то не каква да е, а зелена звезда, две неща, за които никой дотогава не подозира, че са възможни. Бивате нападнати от неизвестни уалдахудийци, след което преминавате през портала с такава скорост, че се озовавате в абсолютната пустош на междузвездно пространство, на шест милиарда светлинни години от дома. Летите на сондажен кораб, пилотиран от делфин, който ви разяснява защо делфините и хората се разбират, а уалдахудийците и хората – не. И разбирате какво е да се борите с политическите проблеми на съвместното междурасово съществуване дори и в космически мащаб, на хиляди светлинни години от дома. И, за да е още по-сложно и красиво, отделно от основния текст на романа е развита втора сюжетна линия, в която по време на рутинно пътуване по работа през портал Кийт Лансинг попада в коренно различно време – десет милиарда години напред в бъдещето, ако държите на детайлите – и среща един особен, но много приятен... стъклен човек. Няма да развалям изненадата, оставям на вас да откриете защо и как са свързани тези двамата. 

Робърт Сойер незаслужено е сред по-непопулярните в България автори на научна
фантастика. Доскоро знаех, че може би около 4-5 книги от цялото му творчество са издавани тук, но малко по-сериозната проверка доста ме озадачи. В библиотеките като че са депозирани само две от тези книги, а измежду старите поредици с фантастики изскочи заглавие, за което не бях чувала... Факт е обаче, че Сойер не получава достатъчно внимание (отново според мен). Ако космическите истории не са ви любима тема, мога да препоръчам „Терминален експеримент”, за да ви убедя в това – великолепен, приятно кратък роман, в който основно е феноменалното откритие на учения Питър Хобсън, че човешката душа наистина съществува. И по-конкретно – регистрирането на т.нар. „вълна на душата”, която в момента на смъртта напуска тялото, винаги от едно и също място по един и същи път. Верен на стила си, Сойер междувременно разказва за проблемите на Хобсън в личния живот и по-конкретно – отношенията със съпругата му Кейти, която му изневерява, и последствията от това. Междувременно Питър провежда експеримент с компютърни симулации на собствената си личност, за да установи до какво може да доведе откритието му, както и перспективата за безсмъртие. Експеримент, който води до трагични последствия и до срещата с детектив Александрия Файлоу, за да бъдат предотвратени още нещастия. Краят на романа... ами, за него, разбира се, не може да се каже нищо конкретно, като за всеки добър край. Кратък, но достатъчно изчерпателен. Мащабен по свой начин. И красив.

А, освен всичко това, ако по случайност сте почитатели или поне сте заглеждали сериала „Поглед в бъдещето” („FlashForward”) на ABC и не сте го забелязали в надписите, вероятно ще ви е интересно да научите, че е правен по едноименния роман на Сойер и сценарият е писан от самия него. Любопитното в случая е, че сериалът и романът нямат почти нищо общо освен основната идея, няколко мотива и единственият герой, който се появява и на двете места, доктор Лойд Симко. Въпреки това обаче нито едното, нито другото ще ви е скучно, уверявам ви. Разликата е, че телевизионните серии са далеч по-динамични и ориентирани към почитателите на екшъна, докато книгата звучи по-философски, въпреки че и в нея не липсва напрегнато действие. И, естествено, колкото и човешка да е историята, и тук се стига до характерния за Сойер мащабен финал, надхвърлящ пределите на ежедневното. За съжаление, точно за „Поглед в бъдещето” мога да ви говоря най-малко, тъй като хартиеният екземпляр не ми е под ръка в момента, така че ще трябва да спра дотук.

Може би преувеличавам заради личното си пристрастие към автора. Може би Робърт Сойер няма да ви се стори толкова впечатляващ, колкото на мен. А може би разсъждавам прекалено много. Може би просто ще ви оставя да проверите сами. И ще се радвам да споделите впечатления след това. 

За финал, един любим цитат от „Старплекс” (въпреки уважението ми към колегите от „Бард”, тъпо и упорито отказвам да пиша заглавието навсякъде като „КК Старплекс”, както те са го решили по някаква причина. Предпочитам да се придържам към оригинала.):


-Децата си играят с оловни войници – каза Кийт и погледна Джаг. –Расите на детска възраст с истински. Може би е време всички да пораснем малко.
Уалдахудиецът дълго мълча.
-Може би...

Саша Александрова - Лекс