14.06.2013 г.

Кратка среща с черния пророк на киберпънка



Небето над пристанището изглеждаше като телевизионен екран след края на програмата...


Уилям Гибсън


Учудващо за мен самата, чух за Уилям Гибсън по време на лекция във втори курс, във връзка с термина „киберпространство”. И, макар че преподавателката пообърка имената на романите, сборниците и разказите, заглавието „Невромантик” остана надраскано в единия ъгъл на листа със записките ми. Няколко месеца по-късно романът случайно попадна в ръцете ми, срещу направо невероятната сума от едно левче; беше прочетен за първи път някъде в началото на трети курс... и постави окончателния щрих на доживотната ми страст към киберпънка. Беше си любов от първи прочит. Около година и нещо по-късно цялата трилогия, на която „Невромантик” се оказа първа част, вече е в личната ми библиотека (след известни мъки по намирането на другите две книги), прочетена и препрочетена, а аз най-накрая събрах куража да тракна няколко реда по въпроса. Добре де, малко повече...
Няма да преразказвам биографията на Гибсън – ако английският не ви затруднява, най-добре е да погледнете статията в Уикипедия (българският вариант, както може би се досещате, е меко казано незадоволителен). Ще спомена обаче, че го наричат „черния пророк” на киберпънка, а киберпънк е името на поджанр на научната фантастика, в който водещи мотиви винаги са драстичното развитие на технологиите и моралният упадък на обществото. Бих си позволила да вмъкна обаче личното си мнение, че когато човек пише така, със сигурност има немалко житейски опит зад гърба си.
Какво да ви кажа за самите книги? Със сигурност ще ви трябва въображение – не защото Гибсън пише сложно, дори напротив. Стилът му е стегнат, изказът ясен, но обясненията са сведени почти до минимализъм. Вселената на трилогията „Невромантик”, както е известна в България (въпреки че няма официално заглавие; на английски често е наричана „SPRAWL trilogy”), е изпълнена с оплетени жици, кибердекове, микрософтове, симстим записи и всевъзможни оръжия, за които авторът  понякога обяснява толкова малко, че в друг случай би изглеждало направо престъпно. Предполагам обаче това е единственият начин да се каже толкова много в три книги, всяка с обем под 300 страници. А и обясненията за всяка отделна технологична джаджа със сигурност биха спънали действието.
И все пак, нека опитам да ви предам нещичко от есенцията на трите книги...


ПРЕКЪСВАНЕ ЗА НУЛЕВ БРОЯЧ – при получаване на прекъсване броячът се нулира.


Ще започна със съвета, ако българските издания попаднат в ръцете ви, да игнорирате анотациите на задните корици, които не отразяват и частица от очакващото ви между страниците. Вместо това ще ви кажа, че „Невромантик” е спечелил четири от най-престижните награди за фантастика в света – „Хюго”, „Небюла”, „Локус” и „Филип К. Дик”, което обезсмисля всяка друга похвала. В този роман ще се запознаете с Кейс и Моли – кибержокей, крадец на информация, един от най-добрите в бизнеса, и улична самурайка, наемник със светкавични рефлексии завиден опит в оцеляването . В началото на историята Кейс е обикновен черноборсаджия, осигуряващ преживяването си с отчаяни сделки заради класическа грешка, допусната преди време, която му коства осакатяване на нервната система, причинено от работодателите му, и го лишава от възможността да работи като жокей. Докато не се появяват Моли и Армитаж, загадъчен тип с вид на военен, за когото не се знае нищо. Армитаж предлага на Кейс възможността отново да прави това, в което е добър, но на определена цена. При операциите за възстановяването на нервната му система, в артериите му са прикачени бавно разграждащи се миниатюрни торбички със същия микотоксин, който е причинил осакатяването. Моли и Кейс разбират, че Армитаж е нает от изкуствен интелект на име Ледомлък (Wintermute), който преследва собствени цели. Невромантик (Neuromancer) пък е името на друг изкуствен интелект, с когото ще се срещнете чак около развръзката на действието, за да разберете защо всъщност се случва всичко... Всъщност, не ви казах почти нищо, но така поне няма да ви разваля удоволствието от четенето. J И, макар че според Уикипедия, Гибсън пише финалното изречение на романа буквално в последния момент преди издаването му, за да предотврати появата на продължение, по-късно се случва точно това.
Втората част, „Нулев брояч”, привидно се отдалечава от събитията в първата, но през цялото време ще попадате на препратки и намеци. Тук ще се запознаете с Марли Крушкова, бивш уредник на малка художествена галерия, чийто престиж е пострадал не по нейна вина. Сега Марли е по следите на загадъчен майстор на малки дървени кутии с подредени в тях предмети, които на друго място биха изглеждали като боклуци, но ръката на автора ги превръща в навяващи тъга произведения на изкуството. Ще се запознаете и с Търнър, наемник, чиято работа е да измъква от хватката на корпорациите хора, които искат да сменят работата си, и да ги доставя невредими на новите им работодатели. През цялото време ще ви се набива в очите силата на парите на Йозеф Вирек, работодателят на Марли. А по някое време ще срещнете и Анджи Мичел, която ще се превърне във връзката ви с третата част – момиче, което чува гласове от киберпространството без дори да е свързана към него. И, разбира се, ще проследите раждането на хакера Нулев Брояч, преди това просто Боби Нюмарк, седемнайсетгодишен хотдогаджия (което май във вселената на Гибсън е синоним на „дребна риба”), който знае, че иска да се махне от родния си Баритаун и от майка си, и от скапания си живот, в който нищо не се случва. Е, не подхожда по най-брилянтния начин към мечтаната кариера на пултов жокей, но точно издънката при първия му „набег” го среща виртуално, а по-късно и реално с Анджи. Както и да е, да не прекалявам с подробностите.
Финалът на трилогията, „Мона Лиза Овърдрайв”, ще ви изпрати в Лондон и ще ви срещне както с нови, така и с няколко познати лица. За съжаление, моят любим герой Кейс не се появява повече, макар че го споменават не веднъж, но въпреки това скука отново няма. Подобно на „Нулев Брояч” (и за разлика от „Невромантик”, където се развива само една сюжетна линия) и тук историите са три, развиващи се на три различни места, с различни герои, но между всички съществува някаква връзка. Самият финал на „Мона Лиза Овърдрайв” ще ви върне към едно изречение от края на първия роман и ще поясни смисъла на всичко, случило се до момента. И, някак неусетно между всичкия екшън, Гибсън повдига няколко интересни въпроса за развитието на изкуствения интелект и последствията от това, както и за демоничността на човешката природа, превърната в ежедневие от технологиите. Преводачът Григор Гачев също набелязва някои от тях в послеслова на „Невромантик”, което поне за мен беше приятно допълнение към романа и свидетелства за личното му отношение към произведението.
В цялата трилогия има само един герой, когото ще срещате винаги (всъщност, първата му поява е още в разказа „Изгарянето на Хрома”, който предшества трилогията във времето) , но мисля да ви оставя в неведение и за това кой е той. Иначе... къде е удоволствието? J
И, въпреки динамиката, въпреки непрекъснатото бомбардиране сетивата на читателя с нови впечатления, между редовете на моменти полъхва разсеяният дъх на нещо друго, нещо трудно за описване, но лесно за долавяне. А думите „отразяват геометрията на безименна тъга”...


Чакаха на паркинга в полунощ, защото Боби ѝ обеща отговор...


Разбира се, творчеството на Гибсън не се изчерпва само с горните три книги, но засега това е достатъчно. Все пак още в началото казах, че срещата ще е кратка. Накрая ще си позволя да вметна, че ми се иска произведенията на Гибсън да бъдат преиздадени с по-адекватни корици и по възможност с изчистване на глуповатите грешки на превода. Поклон до земята към Григор Гачев, чиято работа със сигурност е била адски трудна, но на фона на всичко бисери като „москити” ми бодат очите. Иначе... какво изобщо мога да ви кажа за финал? Дано цялото бръщолевене до момента да ви е провокирало да посегнете към книгите на Уилям Гибсън. И не защото ще ми достави удоволствие да има с кого да продължа темата, а защото – поне около мен – има твърде много хора, които все още виждат в научната фантастика куп измишльотини и остават слепи за потенциала на жанра да предвиди бъдещето на човечеството.
А защо не и настоящето?

*Всички цитати в текста са от трилогията „Невромантик”, в превод на Григор Гачев.


Саша Александрова - Лекс