4.10.2012 г.

Буковски на рафта

Портвайн*

 От няколко години ми е по-интересно да опознавам хората посредством това, което четат, отколкото това, което говорят. Така се роди една моя малка мания. Първата ми работа, щом попадна в чужд дом, е да се огледам за библиотека. Не е задължително да е голяма – достатъчен е малък рафт с наредени на него книги. А когато го открия започва истинското търсене.
  Някъде през септември, когато дъждовните дни взеха да преливат един в друг, непозната за мен стая ми предложи да прочета Буковски. Казах си „Защо пък не”. За самия автор не знаех много, даже почти нищо. Беше само име, многократно споменавано в мое присъствие. Другото, което разбрах  бе от човека, поставил го на лавицата - „Това ми е любимият автор”. Достатъчно.

  За да научиш нещо повече за Чарлз Буковски не ти трябва да се ровиш в гугъл – няма смисъл. Най-добре е да си налееш чаша вино/уиски, да си пуснеш хубава класическа музика и да зачетеш някоя от книгите му. Той е там – вътре в тях. Животът, мислите му, греховете, стилът. Лайната, конните надбягвания, уличните жени. Философията на един писател, подплатена от пиянските прозрения. Важно е да спомена, че моите познания на този етап са изградени само върху две творби – „Момче за всичко” и „Нощни улици на лудостта”. Не е много, но е достатъчно, за да влезеш в света му. А той е истински. Възможно е да е по-истински от вашия.
  Имената на героите не запомних. Не че са трудни, но да ви ги цитирам няма смисъл. Главният е винаги един – американската отрепка; алкохоликът, който пие, без да го ебе дали може да си плати. Той обича да сере сутрин. Нещо повече – прави го дори без да е ял – произвежда без да консумира... Не е никак красив, обратното – ужасяващо грозен е. Жените в неговия свят са само присъствие, част. Не, те не са музи. Само средство, чрез което се разкрива мъжът, Буковски, докато им го вкарва, когато ги сваля с шамар от стола на бара или просто си тръгва от тях. Е, понякога са красиви, с хубав задник. Понякога са мили. Срещнах и една специална – Лудата Керъл („Нощни улици на лудостта”). За нея трябва да прочетете, за да разберете и ДРУГОТО за него. 
При Буковски работата е средство, а не цел. Няма го мотивирания американец, който търси добре платената длъжност с перспектива за развитие. Не. Тук е пройдохата. Нужни са му малко кинти да плати наема, да си купи портвайн, да заложи на някое конно надбягване. Но той не е глупав, изобщо. Той е хитър, определено му сече пипето. Знае какво се очаква от него. Успява да прочете хората и да им каже това, което искат да чуят от него. Той е живял. Дори си мисля, че той е Свободен. Да, притежава онази така бленувана от съвременния човек свобода. Само че тя не ти осигурява покрив над главата, а те извежда в парка и ти посочва пейката, на която можеш да изкараш нощта.
  Някои от историите на Буковски са написани с малки букви. Целите. Всичко е равно, само имената на хората стърчат между редовете... или псувните. Ами, това е той. И все пак можете да го цитирате с часове, да му се възхищавате или просто да го напсувате.

  Симфонията на Малер свърши. Значи е дошло време за края на тази статия (ако може да бъде наречена така). Финалът оставям на самия Писател: 
"С хората е така. Колкото повече ги опознаваш, толкова повече си личи колко са ненормални. Понякога това е забавно – поне в началото." 

*Изображението е взето от: http://select-wine.info/%D0%BF%D0%BE%D1%80%D1%82%D0%B2%D0%B0%D0%B9%D0%BD-%D0%BF%D0%BE%D1%80%D1%82%D0%BE/ . На страницата можете да прочете повече за самото вино.

By Danny