19.12.2011 г.

Трамвайна линия


  Аз съм щастливо луда. Има хора, които са щастливо влюбени или щастливо разведени, такива, които са щастливо истерични или щастливо нещастни. Като последните са ми най-интересни – толкова искрящи в своята драматичност.
  Аз съм щастливо нещастна, неосъщесвена актриса, с размножение на личността. При последното преброяване, което извърши статистическото ми Аз откри, че в това тяло живеем приблизително петнадесет мои личности, всяка със своя самоличност. Направихме съвет, подобно на домсъветите, които си организират жилищните кооперации и решихме следното: вземаме си две котки, в които да ходим да си почиваме. Така де, петнадесет души сме се побрали в едно петдесет килограмово тяло... ами, доста ни е тясно. И откакто обитаваме и други, да ги кажем „населени места”, ни е значително по-комфортно заедно.

  Взех си телефонен секретар, заради щастливо депресираното ми Аз. Тя не обича да говори с никой, освен с мен. Ама и с мен като си споделя, пак не й харесва да я слушам. Затова си взех телефонен секретар. А, забравих да отбележа – тя има фобия от отговорите.
Беше ми звъняла преди няколко дена и съобщението гласеше следното:
„Умирам! Не ме разбирай погрешно, не е болест, а самоубийство. Всеки ден откакто съм се родила - аз умирам. Защото светът е ужасен... не, не ми кавай, че не го познавам достатъчно добре. Той просто е такъв. Катаклизми? Какви катаклизми? А да, да бе. Глупости ми говориш. Добре де, има причина... да... влюбих се! Как се казва ли? Ами казва се... Трамвайна Линия 22.
  Не мога да повярвам, че всеки ден пътувам с него и чак сега го забелязвам. Красив е и силен. Отвън често изглежда ужасно немърлив, но отвътре е пълен с емоции – такива, които се бият за място или пък незаконно пребивават в него. Само късно вечер е празен. Казва, че откакто се помни е така, защото се превръщал в алкохолик или клошар и опустява... Там ли си още? А, добре, че те няма. Та нали ти казвам, ще се самоубия. Не ми дават да стана ватманка, казват, че съм луда. Казвам им: „светът е полудял”, а те ми отвръщат: „и без тебе можем”. Тия дни, докато бях на гости у котката, си говорих с една бълха. Тя ми вика: „ Мани го т’ва живота, бе. За нищо не става. Гле’й ся, аз цял живот подскачам за две капки кръв, а ония малоумници кърлежите... забити в нечий задник си смучат милилитрите на спокойствие. Не е справедливо, никак не е...”. И я пукнах. Мисля си: „за к'во да се мъчи душицата?”. Вярно, даже две капки кръв не изцвърчаха. Та така. Сега ще ходя да си направя един омлет за вечеря, понеже имам малко яйца и сирене в хладилника. Да не се развалят ме е страх. Ами то, човек, когато се самоубива не се знае след колко време ще го открият, а ресурсите на планетата и без това се изчерпват. Е, не мога да ги остава да се развалят тия неща.
  Оказа се, че наистина се е опитала да умре. Само че, не както го е планирала. Яйцата били попрестарели, та се натровила с тях. Изплашила се, не знаела какво да прави. Изтичала от вкъщи и плачейки се качила на трамвайна линия номер двадесет и две. Повърнала вътре, припаднала. Обадили се в бърза помощ. Докато я качвали в линейката видяла как трамвая обяснява на някакъв полицай, че е ненормалница, "най-вероятно нек'ва наркоманка".
 Тази случка я разстрои още повече, но вече нямаше сили, за да приключи с живота. За сметка на това си смени квартирата. Думите й бяха:” Не искам повече да виждам това копеле Трамвай!”

by Danny