15.11.2011 г.

Никога не ме оставяй

Всички сме чели антиутопии – велики книги, променили както литературата, така и начина, по който тя се възприема. Винаги е интересно как се създава един съвършено нов свят, който все пак е произлязъл от реалния, който ние познаваме добре. Как се изгражда на ново? Как се конструира човекът в него? Защо винаги има един, който решава да пребори системата? Защо той никога не успява? И въобще как се запазва човешкото, когато е поставено в затворен кръг, оплетено от мрежата на това, което наричаме антиутопия?

Тези въпроси някак естествено се появяват всеки път, когато чета такъв тип книги. От тях се пораждат и други, целящи да изпитат мен, да ме поставят в подобна ситуация, за да осъзная отново безумието, пред което са изправени героите на Оруел, Бредбъри, Бърджес, Хъксли, Замятин и др.

Никога не ме оставяй, Кадзуо Ишигуро,
изд. Колибри



Никога не ме оставяй на Кадзуо Ишигуро не е антиутопия. Но има почти всички предпоставки да бъде такава. Нежеланото общество на Ишигуро обаче не разполага с целия свят, както е в повечето известни антиутопии. То има своя територия, притежание на реалността. Антиутопичните хора дори се срещат с истинските, които пък са толкова обикновени, че чак изглеждат утопично...

Кати, Томи и Рут, както и всички възпитаници от пансиона Хейлшам са създадени, за да служат като донори на хората в нужда. Тяхната съдба е предначертана и те не могат да я променят. Но не могат да променят и факта, че все пак са хора. Независимо по какъв начин са се появили на този свят, те имат сърца, изпитват чувства и преживяват различни емоции. Имат приятели, влюбват се, обичат се силно, но пък всички тези неща изглеждат някак безсмислено, когато всеки знае, че след поредната операция може и да не се събуди. Кати, Томи и Рут са трима приятели, които изрисуват живота си в най-тъмната гама на тъгата и в опитите си да направят общата картина по-цветна, постепенно започват да губят доверието си, приятелството си и любовта си. Естествено на места се прокрадват нюансите на щастливото детство, когато никой от тях не е осъзнавал напълно какво ще му се случи впоследствие и когато са се чувствали защитени в двореца-майка Хейлшам, далече от погнусените лица на онези, заради които са създадени.

В Никога не ме оставяй Ишигуро е построил един изключително сложен свят. Срещнал е настоящето с едно недотам възможно бъдеще, измайсторил е нова същност на хората, ново измерение на думата „човечност”. Открил е град, в който можеш да потърсиш всичко изгубено и чрез него е направил така, че за всеки прочел книгата, познатите „мечта”, „бъдеще”, „приятел”, „вяра” да достигнат съвсем ново измерение. Защото не винаги да знаеш какво те очаква е по-добре от това да не знаеш.



„Докато ви гледах да танцувате, пред очите си виждах съвършено различна картина. Виждах как стремително се заражда един нов свят. Да, по-технологичен, да, по-ефективен. Нови начини за лечение на старите болести. Изумително! Но едновременно с това един по-суров и по-безмилостен свят. И аз виждах момичето със затворени очи, притискащо стария свят към гърдите си – по-добрия, който познаваше в дълбините на своето сърце, който не можеше да остане повече и тя го притиска ли, притиска, като го умолява да не си отива. Ето какво видях. Това не бяхте точно вие, не беше точно онова, което правехте в онзи миг и аз го осъзнавах. Но продължавах да ви гледам, докато сърцето ми кървеше от мъка. Запомнила съм го завинаги.”

by argi