14.07.2011 г.

It seems hard to be the time traveler's wife


-->


The Persistence of  Memory,
Salvador Dali 
Машината на времето, ако такава въобще съществува, винаги е интересувала хората. Отдавна можем да летим, можем да плуваме като рибите, можем да се ровим под земята като къртиците, вече сме ходили и на Луната. Знаем как да се връщаме в миналото, освен чрез спомените, които са твърде субективни, хората са изобретили видеото и видеозаписите, представящи миналото със звук и картина. Това, което със сигурност не можем обаче е да се връщаме назад и да пътуваме напред във времето физически – не само духом, но и телом. Спомените за миналото и мечтите за бъдещето не са ни достатъчни. Историческите факти и предсказанията за това какво вероятно ще се случи в следващите няколко години също.


Предполагам, че щом четете това, обичате книгите поне толкова, колкото и ние. И вероятно също като мен сте се замисляли за много необясними неща, свързани с тях.
Преди време (когато писах за Да убиеш присмехулник) споменах една идея – книгата сама избира читателя си, а не обратното. Още по-рано (тук) говорихме за невероятните “съвпадения”, свързани с голяма част от книгите на Жул Верн, които звучат като предсказания за събития, случили се години след написването на тези произведения. И това не е единственият случай, има дори по-точни предсказания – за потъването на “Титаник” например (тук, тук и тук). Написани са безброй много книги както за бъдещето, така и за настоящето, и за миналото. А когато човек чете, той определено пътува, нали?
Тогава защо не наречем книгата машина на времето? Докато четем физически оставаме тук, в настоящето, сега, в този момент и на това място. Но духом сме някъде другаде, в нечие минало или бъдеще. А защо не и в нашето собствено? Това, че не прочитаме името си на страниците на книгата не значи, че тя не се отнася за нас, нали все пак тя самата ни е избрала, тя ни е открила, за да попътуваме заедно...
Времето е нещо субективно и това най-добре проличава в книгите. Един час четене може да се равни на десет години живот отвъд настоящето, в което се намираме. Един час четене през 2011 г. може да значи една разходка между 1992 и 1996 г. или пътуване от 2056 до 2139 г. И понеже времето е толкова субективно, обективното физическо тяло не пътува из времето, но духът, душата, умът (които трябва да признаете, са също толкова субективни, колкото е и времето) могат и го правят. Чрез книгите...


И сега ще ме питате какво общо има това с Пътешественикът във времето и неговата жена, а аз ще ви отговоря така: “Четете отвъд написаното”. Имах интересна година в университета и ако не съм научила абсолютно нищо ново по повечето дисциплини, то поне очите ми бяха отворени за очевидното: книгите не се пишат без причина. Музата не идва просто ей така и не каца на рамото на случайни хора. Затова и ние като читатели не четем случайни книги. Думите имат значение, имат смисъл и когато в тях е вложено и нещо повече ние, читателите, четците, имаме реалната възможност да попътуваме из времето.
Не смятам за случайно това, че пътешественикът във времето, Хенри, главният герой в книгата, е библиотекар (а библиотекарите са Мафия! :)), Всъщност много неща в тази книга не са случайни, но няма да ги казвам тук – откриите ги сами.
Пътешественикът във времето и неговата жена е роман за времето, за любовта, загубата, вярата, стареенето и смъртта, описани чрез една необикновена метафора – пътуването във времето. Хенри е белязан от съдбата да отива и да се завръща някъде във времето и пространството, срещайки себе си на различни възрасти, жена си на 6 и на 82 години, мъртвата си майка и още много посветени в тайната му или нищо неподозиращи хора. Клер, прекрасната му съпруга, от друга страна е прикована безмилостно към настоящето с единствената мисия да чака.
Авторката Одри Нифнегър е създала една уникална и сложна плетеница от факторите, които най-често определят човешкия живот като значим, добре изживян или пропилян. В тази странна схема, в която часовникът и календарът никога не вървят само напред, съвсем незабелязано се промъква идеята за свободната воля, която чертае картата на живота ни. Все пак настоящето се случва винаги преди бъдещето и само тук и сега, съзнателно или не, ние сами определяме какво ще се случи утре.

I am a trick, an illusion of the highest order, so incredible that I am actually

true.

 by argi