15.03.2011 г.

Белезите на Антъни Кийдис



Опитвах се да прочета „Белези в продължение на година. Започвах я и след това я оставях да прашасва за няколко месеца, а след това отново и отново. Не защото не ми беше интересна, напротив, просто това е първата автобиография, която чета и сякаш ми трябваше известно време да се подготвя за запознанството ми с Антъни Кийдис и историята на любимите ми Red Hot Chili Peppers. Е, в крайна сметка започнах да я чета сериозно и не я оставих докато не стигнах до самия край, който в известен смисъл е и ново начало. Съжалих само, че преди това ми беше толкова трудно да я зачета.


Предполагам, че не на всеки книгата ще бъде интересна, естествено е да не представлява никакъв интерес за тези, които не са слушали групата или пък не я харесват. Но я препоръчвам горещо на феновете на Red Hot и на всеки,
който иска да разгледа отблизо шантавия живот на Антъни.
Книгата проследява лудата история на вокалиста от най-ранните му детски години до 2004г, когато автобиографията му излиза за пръв път в Америка. Мистър Кийдис запознава читателя със семейството си, с най-добрите си приятели, с многобройните си любови и естествено с Флий, Хилел, Джон Фрушианте, Чад и всички музиканти, които са минали през бандата от 1984та до 2004та. И макар че 90% от книгата е свързана с накроманията не само на певеца, тя поразява с дълбока откровеност и искреност, подсилени с невероятните текстове на Антъни Кийдис.



Всъщност на моменти побеснявах и се карах на глас на Антъни за слабостта му към наркотиците, за нехайното му отношение към живота и за хилядите грешки, които е допускал, но в следващата секунда започвах да му съчувствам и да съпреживявам с него борбата със собствените му демони. Предполагам, че не съм единствената. Просто искреността предразполага до такава степен, че е невъзможно да четеш без да влагаш чувства и без да имаш отношение.
Понякога се смеех на глас, особено представяйки си Антъни, Флий и другите, пременени като Spice Girls или се натъжавах узнавайки специалната история на някоя песен. Постоянно влизах в YouTube, за да видя клипа на парчето, за което току що съм прочела или пък начина, по който Джон Фрушианте прецаква цяло участие, просто защото е в кофти период. Преди години бях гледала Funky Monks, но когато Кийдис го споменава в „Белези” го изгледах още веднъж, този път с други очи. Забелязах, че започнах да слушам и музиката им по съвсем различен начин и имам чувстото, че познавам Антъни Кийдис лично. Сигурно звучи много повърхностно, но е така. Нищо чудно и вие да го усетите, след като отгърнете и последната страница. Чувството е страхотно, нали?

by argi