12.04.2017 г.

Пътешествие из времевия лабиринт на „Аркадия”

Дълго обмислях как да започна този текст, а и имах нужда от време, за да разплета кълбото от емоции, които книгата породи у мен. „Аркадия” на Иън Пиърс прилича на онзи чудат реквизит за магьоснически номера, състоящ се от привидно несвързани по между си метални обръчи, които обаче реално не можем да отделим един от друг, колкото и упорито да се опитваме.
Всичко започва уютно и по английски, когато 15 годишната Роузи тръгва да търси една изчезнала котка, а открива портал към друг свят, който се намира в мазето на оксфордски професор. Че къде другаде? Или за да перифразирам популярния цитат на Толкин: Започва път от моето мазе.

Не ми се иска да разказвам почти нищо от сюжета, защото дръпна ли една нишка е твърде възможно да разплета самия вътък на повествoванието. Трудно се определя и жанра на книгата поради трите съвсем различни свята, които се разгръщат постепенно пред очите на читателя с напредването на страниците. Имаме следвоенна Англия и нейното академично лице с така типичните мъжки приятелства и литературни сбирки, след това прескачаме в един фантазен свят, който се е зародил първо в главата на гореспоменатия оксфордски професор с магическо мазе, но някак се е превърнал в реалност и накрая попадаме в едно дистопично бъдеще с превес на машините и кастово разделение. Всъщност световете не се редуват плавно, а са оплетени един в друг и разказът върви от гледната точка на доста различни герои, сменяйки перспективата постоянно. В началото човек може и леко да се обърка, но ми се струва, че това е умишлено целен от автора ефект. Постепенно елементите си идват на мястото и кубчето на Рубик започва да се подрежда пред очите на внимателния читател.

Прочетох доста сравнения с поредицата на К.С. Луис  „Хрониките на Нарния”, но честно казано не съм съгласна с тях. В романа на Иън Пиърс действието е доста по-бавно, дори фантазният свят отвъд портала в мазето е някакси съзерцателен, застинал във времето като уловен в късче кехлибар и се раздвижва чак, когато в него попада външен елемент (Роузи). За мен лично по-достоверни са паралелите с творчеството на Толкин и то не толкова на ниво сюжет, колкото на ниво светостроене, специфична вътрешна митология и частично вдъхновение за написването на книгата. И тук ми се иска да предупредя бъдещите читатели да не очакват от „Аркадия” епични битки в стил „Властелинът на пръстените”. Световете на Иън Пиърс съществуват в почивките между два епизода на грандиозна епика. И това само по себе си е чудесно.

Нещото което ми липсваше в романа е по-детайлното описание на третия свят – дистопичното бъдеще. Имах желание да науча повече за него, да прочета подробности за начина, по който се е стигнало до това положение на нещата, за различните касти, машини, лаборатории. Най-вероятно защото съм фен на антиутопиите и винаги ми се иска още и още от тях.


Идеята за времето и неговото протичане е едно от най-големите достойнства на „Аркадия” заедно с експерименталната форма на романа. Замислен първоначално като приложение за мобилен телефон, пренасянето му на хартия безспорно е било амбициозно начинание, заслужаващо адмирации. Тук е моментът да отправя комплименти и към оформлението на българското издание, което е с твърди корици, минималистично изображение, привличащо погледа и моя личен любим детайл – светлите, облени в светлина житни поля, които грейват пред погледа щом разгърнем книгата. Влезте в „Аркадия”, заслужава си. Как ще излезете зависи изцяло от вас.

Любов Петрова

7.11.2016 г.

За книжарницата с любов

Моята любима книжарница

Нека всички си го признаем. Книжните плъхове обичаме да четем за книжарници. Започна се с „Книжарничката на острова“, мина се през „Парижката книжарница“ и се стигна до „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра“ и най-чаровната и мила за мен „Моята прекрасна книжарничка“. Четем и препрочитаме, мечтаем да извадим късмета, да съберем силите (и парите!) и да ни стиска... да отворим собствена книжарница. Да, ще бъде малка, уютна, ще познаваме всичките си клиенти, ще говорим на „ти“ и ще знаем какво обича да чете всеки един от тях. Сутрин няма да ни тежи, че отиваме на работа с огромна чаша кафе, въпреки че миналата вечер сме откарали до посред нощ сред лавиците и кашоните с книги.

Факт. Иска ни се.

Но ако тази година не е вашата година и мечтите все още действат единствено в главата ви, можете да подкрепите хората, които наистина са инвестирали всичките си усилия и средства, за да отворят книжарница. Както и тези, които работят в нея. Те се трудят неуморно, за да разполагат с всяка книга, която потърсите, и четат непрекъснато, за да могат да ви предложат подходящата книга, когато дори вие не я разпознавате. Те са се примирили, че няма да станат милионери, защото това не е единствено бизнес, а и кауза. Те работят усърдно, за да продължават да осъществяват своите и вашите мечти.

На 1 ноември стартира третото издание на конкурса „Моята любима книжарница“, за който сме ви разказвали не веднъж, а два пъти. Тук е мястото да похвалим сдружение „Всичко за книгите“ за усилията, които полага - знаем колко много работихте и продължавате да работите, за да се радваме ние, книжарите и читателите, на привилегията да бъдем свързани от нещо толкова хубаво.

За любимата си книжарница можете да гласувате чак до 4 декември, а награди ще има и за гласувалите и за победителите. Нека отдадем заслуженото на хората, които са достатъчно смели да бъдат най-здравата връзка между издателите и читателите.

Гласувайте ТУК

Четецът

18.08.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Краят на лятото


Десанка Максимович

Дъхти земята, от лъчите топли сгряна,
на корени, на семе, на унилост свята;
нагарча мисълта, като листа на дряна,
умира лятото.
По клоните избиха лишеи червени,
алеят петънца червени и в полята,
червен отблясък вечер в стаите стаен е -
умира лятото.
В леса белеят сухи вейки, като кости,
и светла паяжина с повета е слята…
Дали сърцето ми ще може да прескочи
смъртта на лятото?
 - Десанка Максимович
превод: Иван Коларов

11.08.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Съдбата може


Иван Методиев

Съдбата може да е толкова жестока, че да няма смисъл.
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Това е само дъжд, през който преминавам...
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Но има тишина така протяжна, като песента на риба...
Не помня тези думи.

Не помня тези думи, нека облаците помнят.
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Как устните ти бродеха... Не помня тези думи!
Върни ми вечността, в която ме прошепна,
в която ме прошепваше... Не помня тези думи!
Това е само дъжд, през който преминавам...
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
След всяка капка дъжд,
различна тишина.

 - Иван Методиев

5.08.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Кривата круша


Балчо Балчев

Обичахме, вярвахме – в книги,
в приятелства –
и стигнахме кривата круша.
А тя ни посрещна смирено, по майчински,
и дълго брътвежа ни слуша.
Как плачехме само. Как хапехме устни.
Безсилни кълняхме съдбата.
А кривата круша, добра и разлистена,
ловеше скръбта ни, мълчеше и чакаше.
Щом спряхме да циврим,
помилва ни с клони
и круши дивачки отрони ни.
Ядяхме, подсмърчахме. Бяха стипчиви,
но гнили не бяха, не бяха червиви.
Изпрати ни крушата, тиха в тъгата си.
Градът ни прикотка зализан и душен.
Но всеки бе боднал дълбоко в душата
по семка от кривата круша.

 - Балчо Балчев

28.07.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Писмо до мама



Още ли си жива, стара моя?
Поздрав, мамо! Аз съм също жив.
Нека у дома струи спокоен
оня залез, приказно красив.
Пишат ми - с преглъщана тревога
мълком бързо се топиш по мен
и те срещат вън с оная строга
старомодна дреха всеки ден.
И през синкавия здрач тогава
все ти се привижда как в среднощ
след кръчмарска някаква разправа
някой ме пробожда с фински нож.
Успокой се. Нищо лошо няма.
Туй е само твой кошмар нелеп.
Чак дотам не съм пропаднал, мамо,
че да свърша, непростен от теб.
И до днес съм си момчето нежно,
и мечтая само за това -
как по-скоро от скръбта метежна
у дома да подслоня глава.
Ще се върна, щом развие грани
пролетта и в цвят се пребради.
Само ти във часовете ранни
както някога - не ме буди.
Не буди туй, дето бе мечтано
и несбъднатото не буди -
горест и умора твърде рано
трудният живот ми отреди.
И не ме надумвай за молитва!
Няма, няма връщане назад.
Само ти си ми утеха свидна
и сияние на тоя свят.
Забрави за своята тревога,
не тъгувай толкова по мен.
И не чакай вън с оная строга,
старомодна дреха всеки ден.
 - Сергей Есенин
превод: Първан Стефанов

21.07.2016 г.

Стихотворение на седмицата: "Спомен за пристанище"



Огромно беше лятото на юлското пристанище,
минаваше дванайсет, моряците ги нямаше.

Горещината спеше на плочите простряна
и докерите влачеха сандъците към крана.

Скриптеше тежко слънцето, повдигаше морето,
опънати до скъсване трепереха въжетата.

Аз дъвчех дъвка, седнал на касата с консерви,
която заминаваше след два-три дни на север

и сянката ми бавно надясно се изместваше,
земята се въртеше, макар да не усещах,

а докерите все тъй сандъците си влачеха,
моряците ги нямаше, огромно беше лятото.

 - Георги Рупчев

14.07.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Отиде си


 http://www.radioromaniacultural.ro/files/art-119811-tudor-arghezi_medium.jpg

Отиде си. Сам те помолих да си идеш.
Следих те с поглед из полето как вървиш -
сред детелините ти стъпваше спокойно,
вървеше все напред, не се обърна ни веднъж.

А можех да ти махна със ръка и да те върна,
но можеше ли сянката ми да те спре?
Желаех да си тук - и да те няма,
но мисълта ми да те стигне не успя.

Накрая те извиках да се върнеш.
Но ти не спря. Защо ли да се спреш?

- Тудор Аргези

превод: Огнян Стамболиев

7.07.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Из "Седем нощни седмостишия", IV



Едно голо рамо 
Като истина 
Заплаща ценността си 
На крайчеца на тази вечер 
Която свети тъй самотна 
Под тайнствения полумесец 
На моята носталгия.

 - Одисеас Елитис

Превод: Стефан Гечев

30.06.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Молитва



Към деветдесетте вече, но още с надежда,
че ще го кажа, изразя, изтръгна от себе си.
Ако не пред хората, то пред Тебе,
който ме хранеше с мед и с пелин.
Срам ме е, защото трябва да вярвам, че си ме водил и пазил,
сякаш съм имал пред Тебе специални заслуги.
А аз приличах на тези от лагера, дето две борови клончета
на кръст връзваха и тихо се молеха нощем на нара в бараката.
Молбата на егоиста, която донесох, благоволи да изпълниш,
само и само да видя колко била е нелепа.
Ала когато от милост за другите за чудо Те молех,
мълчаха небе и земя - както винаги.
Морално съмнителен заради вярата в Тебе,
се възхищавах от тези, които не вярваха, за простодушното им упорство.
Мигар съм бил почитател на Твойто величие,
щом смятах религията за добра към слабите, какъвто самият аз бях?
Най-малко нормален от класа на отец Хомски,
аз още тогава се вглеждах във водовъртежа на Провидението.
Моите пет сетива сега полека затваряш
и ето ме стар лежа в тъмнина.
Оставен на онова, което тъй ме измъчваше,
че тичах напред и стихове съчинявах.
Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.
Убеди ме, че съм се трудил за Твоя прослава.
В часа на агонията бъди с мене като Твое страдание,
което не може света да избави от болката.

 - Чеслав Милош

превод: Силвия Борисова