18.08.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Краят на лятото



Дъхти земята, от лъчите топли сгряна,
на корени, на семе, на унилост свята;
нагарча мисълта, като листа на дряна,
умира лятото.
По клоните избиха лишеи червени,
алеят петънца червени и в полята,
червен отблясък вечер в стаите стаен е -
умира лятото.
В леса белеят сухи вейки, като кости,
и светла паяжина с повета е слята…
Дали сърцето ми ще може да прескочи
смъртта на лятото?
 - Десанка Максимович
превод: Иван Коларов

11.08.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Съдбата може



Съдбата може да е толкова жестока, че да няма смисъл.
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Това е само дъжд, през който преминавам...
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Но има тишина така протяжна, като песента на риба...
Не помня тези думи.

Не помня тези думи, нека облаците помнят.
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Как устните ти бродеха... Не помня тези думи!
Върни ми вечността, в която ме прошепна,
в която ме прошепваше... Не помня тези думи!
Това е само дъжд, през който преминавам...
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
След всяка капка дъжд,
различна тишина.

 - Иван Методиев

5.08.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Кривата круша



Обичахме, вярвахме – в книги,
в приятелства –
и стигнахме кривата круша.
А тя ни посрещна смирено, по майчински,
и дълго брътвежа ни слуша.
Как плачехме само. Как хапехме устни.
Безсилни кълняхме съдбата.
А кривата круша, добра и разлистена,
ловеше скръбта ни, мълчеше и чакаше.
Щом спряхме да циврим,
помилва ни с клони
и круши дивачки отрони ни.
Ядяхме, подсмърчахме. Бяха стипчиви,
но гнили не бяха, не бяха червиви.
Изпрати ни крушата, тиха в тъгата си.
Градът ни прикотка зализан и душен.
Но всеки бе боднал дълбоко в душата
по семка от кривата круша.

 - Балчо Балчев

28.07.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Писмо до мама



Още ли си жива, стара моя?
Поздрав, мамо! Аз съм също жив.
Нека у дома струи спокоен
оня залез, приказно красив.
Пишат ми - с преглъщана тревога
мълком бързо се топиш по мен
и те срещат вън с оная строга
старомодна дреха всеки ден.
И през синкавия здрач тогава
все ти се привижда как в среднощ
след кръчмарска някаква разправа
някой ме пробожда с фински нож.
Успокой се. Нищо лошо няма.
Туй е само твой кошмар нелеп.
Чак дотам не съм пропаднал, мамо,
че да свърша, непростен от теб.
И до днес съм си момчето нежно,
и мечтая само за това -
как по-скоро от скръбта метежна
у дома да подслоня глава.
Ще се върна, щом развие грани
пролетта и в цвят се пребради.
Само ти във часовете ранни
както някога - не ме буди.
Не буди туй, дето бе мечтано
и несбъднатото не буди -
горест и умора твърде рано
трудният живот ми отреди.
И не ме надумвай за молитва!
Няма, няма връщане назад.
Само ти си ми утеха свидна
и сияние на тоя свят.
Забрави за своята тревога,
не тъгувай толкова по мен.
И не чакай вън с оная строга,
старомодна дреха всеки ден.
 - Сергей Есенин
превод: Първан Стефанов

21.07.2016 г.

Стихотворение на седмицата: "Спомен за пристанище"



Огромно беше лятото на юлското пристанище,
минаваше дванайсет, моряците ги нямаше.

Горещината спеше на плочите простряна
и докерите влачеха сандъците към крана.

Скриптеше тежко слънцето, повдигаше морето,
опънати до скъсване трепереха въжетата.

Аз дъвчех дъвка, седнал на касата с консерви,
която заминаваше след два-три дни на север

и сянката ми бавно надясно се изместваше,
земята се въртеше, макар да не усещах,

а докерите все тъй сандъците си влачеха,
моряците ги нямаше, огромно беше лятото.

 - Георги Рупчев

14.07.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Отиде си


 http://www.radioromaniacultural.ro/files/art-119811-tudor-arghezi_medium.jpg

Отиде си. Сам те помолих да си идеш.
Следих те с поглед из полето как вървиш -
сред детелините ти стъпваше спокойно,
вървеше все напред, не се обърна ни веднъж.

А можех да ти махна със ръка и да те върна,
но можеше ли сянката ми да те спре?
Желаех да си тук - и да те няма,
но мисълта ми да те стигне не успя.

Накрая те извиках да се върнеш.
Но ти не спря. Защо ли да се спреш?

- Тудор Аргези

превод: Огнян Стамболиев

7.07.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Из "Седем нощни седмостишия", IV



Едно голо рамо 
Като истина 
Заплаща ценността си 
На крайчеца на тази вечер 
Която свети тъй самотна 
Под тайнствения полумесец 
На моята носталгия.

 - Одисеас Елитис

Превод: Стефан Гечев

30.06.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Молитва



Към деветдесетте вече, но още с надежда,
че ще го кажа, изразя, изтръгна от себе си.
Ако не пред хората, то пред Тебе,
който ме хранеше с мед и с пелин.
Срам ме е, защото трябва да вярвам, че си ме водил и пазил,
сякаш съм имал пред Тебе специални заслуги.
А аз приличах на тези от лагера, дето две борови клончета
на кръст връзваха и тихо се молеха нощем на нара в бараката.
Молбата на егоиста, която донесох, благоволи да изпълниш,
само и само да видя колко била е нелепа.
Ала когато от милост за другите за чудо Те молех,
мълчаха небе и земя - както винаги.
Морално съмнителен заради вярата в Тебе,
се възхищавах от тези, които не вярваха, за простодушното им упорство.
Мигар съм бил почитател на Твойто величие,
щом смятах религията за добра към слабите, какъвто самият аз бях?
Най-малко нормален от класа на отец Хомски,
аз още тогава се вглеждах във водовъртежа на Провидението.
Моите пет сетива сега полека затваряш
и ето ме стар лежа в тъмнина.
Оставен на онова, което тъй ме измъчваше,
че тичах напред и стихове съчинявах.
Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.
Убеди ме, че съм се трудил за Твоя прослава.
В часа на агонията бъди с мене като Твое страдание,
което не може света да избави от болката.

 - Чеслав Милош

превод: Силвия Борисова

23.06.2016 г.

Стихотворение на седмицата: Надпис

Гледаш ръцете ми.
Слаби са - казваш - като цветя.
Гледаш устните ми. -
Не им е по силите да обхванат света.
         По-добре да се полюлеем върху стъблото на мига,
         да се опием с вятър,
         да погледаме как залязват очите ни.
         Ароматът при увяхването
         е най-прекрасният на света,
         очертанията на руините смекчават болката.
В мене е огънят, който мисли,
вятърът, който пълни платната,
нетърпеливите ми ръце могат
главата на приятеля
от въздух да изваят.
Повтарям стих, който бих искал
да преведа на санскритски
или на пирамида да поставя:
Когато светлината на звездите секне,
ще осветим нощта със себе си.
Когато вятърът се вкамени,
ние ще раздвижим въздуха.
- Збигнев Херберт
Превод от полски: Здравко Кисьов

21.06.2016 г.

Подчертахме си от: „Щъркелите и планината“

   

   Като отворих пак очи, огънят беше изгаснал и тънка червена ивица обгаряше хоризонта. Тътенът на калашника раздра тишината - Орхан, не, Елиф, стреляше в пукащата се зора. А някъде долу в ниското отекна още по-гръмко чаткане. Американче, ела и ти да се пробваш!
   Дръпнах спусъка и автоматът се загърчи в ръцете ми като хапеща змия. Чат-чат-чат. А долу ехото му отвърна ат-ат-ат с хиляди тракащи клюнове. Стояхме сред древните руини, а под нас - оттук до Турция - хиляди бели щъркели чаткаха с клюнове. Хиляди вятърни турбини въртяха перки, в безкрайни стройни редици.
   - Щъркелите говорят с автомата - прошепна Елиф в ухото ми, - като че автоматът и той е щъркел. Дай пак - каза ми. - Поговори с щъркелите.
   На изток слънцето се вдигаше откъм морето. А аз дръпнах спусъка и заговорих с щъркелите.